събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

ВЕЛИКАТА КНИГА НА ПРОМЕНИТЕ И-ДЗИН „КНИГА НА ПРОМЕНИТЕ – И ДЗИН” и цикъл лекции върху И-дзин на Ричард Вилхем изнесени в периода - 1926-29 г.на 20в.
28.09.2014

Рихард Вилхелм( първият преводач на книгата (I -Ging) И дзин на европейски език)

из книгата  на К.Густав Юнг от книгата "Спомени , сънища , размисли":

С Рихард Вилхелм се запознах на една конференция на „Школата на мъдростта" в Дармщат у граф Кайзерлинг. Беше в началото на двадесетте години. През 1923 ние го поканихме в Цюрих и той изнесе една беседа върху И цзин[1] в Психологическия клуб.

Още преди да се запозная с него, се бях занимавал с източна философия и около 1920 год. започнах да експе­риментирам с И цзин. Едно лято в Болингтън реших, че трябва да разбуля тайната на тази книга. Вместо стебла от бял равнец, които се използват при класическия ме­тод, аз отрязах стебла от камъш. Тогава прекарвах с часове на земята, под вековната круша, с И цзин до мен и упражнявах техниката така, че свързвах получаващите се „пророчества" като в игра на въпроси и отговори. При това се получаваха най-различни странни неща, които не могат да се отрекат-смислени взаимовръзки с движени­ето на собствените ми мисли, а аз не можех да ги обясня.

Единствената субективна намеса при експеримента се състои в това, че експериментиращият с едно-единст- вено движение разделя на две снопчето от 49 пръчици. Той не знае по колко пръчици има в едното и в другото снопче. Но от съотношението на числата зависи резулта­тът. Всички останали действия следват закономерно и там не може да има нищо произволно. Ако изобщо съ­ществува психическа причинна връзка, тя би могла да бъде само в случайното разделяне на снопчето (или в случайното падане на монетите).

Тогава през цялата лятна ваканция ме занимаваха въпросите: смислени ли са отговорите на Ицзии или не? Ако са, как се осъществява връзката между поредицата от психични и физични събития? Постоянно се натъквах на изумителни съвпадения, които ме навеждаха на ми­сълта за един некаузален паралелизъм (синхронистич- ност, както го нарекох по-късно). Бях толкова очарован от тези експерименти, че изобщо забравих да си водя бележки, за което после съжалявах. Във всеки случай, по- късно с моите пациенти правих експеримента толкова пъти, че можах да се убедя в твърде големия брой на точните съвпадения. Като пример ще спомена случая на един млад човек със заслужаващ внимание едипов комп­лекс. Той възнамерявал да се ожени и се запознал с едно момиче, което му се струвало подходящо. Но се чувствал несигурен и се боял от възможността под влияние на своя едипов комплекс при брака си отново да понадне на една властна майка. Направих експеримента с него. Текстът на неговата хексаграма (резултатът) беше: „Момичето е властно. За такова не бива да се жениш."

Около средата на тридесетте години се срещнах слу­чайно с китайския философ Ху Ший. Попитах го заИцзин и получих следния отговор: „О, това не е нищо повече от една древна сбирка магически слова и те нямат смисъл!" Той не познавал практическия метод и неговото прило­жение, както се опитваше да ме увери. Само веднъж се бил сблъскал с него. По време на една разходка негов приятел му разказвал за нещастната си любов. Тъкмо тогава минавали покрай един даоистки храм. Той рекъл на шега на приятеля си: „Ето, тук можеш да попиташ оракула за твоя проблем." Речено - сторено. Влезли

аедно в храма и помолили свещеника за пророчество по ,7 цзин. Той самият обаче не вярвал в тия глупости.

Попитах го дали наистина предсказанието не е отгова­ряло поне малко на истината. На това той отговори не собено охотно: „А, напротив-отговаряше." Спомняйки си известната история за „добрия приятел", който прави всичко, което човек не би искал да си признае, че е сторил сам, го попитах предпазливо дали той самият не е изпол­звал този случай. „Да - отвърна той, - и аз зададох един въпрОс на шега."

„А оракулът отговори ли?" - попитах аз.

Той се подвоуми. „Да, тъй да се каже..." Явно му беше неприятно. Понякога точно личното отношение пречи на обективността.

Няколко години след моите първи експерименти с камъшитените стебла се появи И цзин с коментар на Вилхелм. Аз естествено веднага намерих книгата и за свое удовлетворение открих, че той вижда смисловите взаимовръзки почти така, както и аз си ги бях предста­вял. Той обаче познаваше цялата литература по въпроса и можеше да попълни пропуските, които аз не успявах. Когато дойде в Цюрих, имах възможност да говоря под­робно с него и беседвахме дълго върху китайската фило­софия и религия. Онова, което той сподели с мен съкровищницата на познанията си за китайския дух, освети тогава пред мен някои от най-сложните пробле­ми, поставяни ми от моето европейско несъзнавано. От друга страна, това, което аз му разказах за резултатите от моите изследвания на несъзнаваното, го изуми немалко, защото в тях той отново разпозна нещо, което дотогава бе смятал изключително за традиция само на китайската философия.

Като младеж Вилхелм заминал за Китай, служейки на християнската мисия, и там му се разкрил светът на духовния Изток. Вилхелм бе една дълбоко религиозна личност с широк и ясен поглед върху нещата. Той имаше дарбата да изслушва без предубеждения откровенията на един чужд дух и да осъществява онова чудо на съпричас- тието, което му даде възможност да направи достъпни за Европа съкровищата на Китай. Беше дълбоко впечатлен от китайската култура и веднъж ми каза: „Най-голямото ми удовлетворение е, че никога не съм покръстил нито един китаец!" Въпреки своята християнска духовна наг­ласа, той не могъл да подмине дълбоката логичност и яснота на китайския дух. Бе не само повлиян до дъното на душата си от него, но всъщност надвит и погълнат изця­ло. Светът на християнския мироглед отстъпва на заден план, но не изчезва напълно, а образува reservatio mentalis (душевен резерв), една морална условност от съдбовно значение.

Вилхелм бе имал рядкото щастие да се запознае в Китай с един Учител от старата школа, екстрадиран по време на революцията от вътрешността на страната. Този стар Учител на име Jlay Най Зюан го запознал с китайската философия на йога и психологията на Ицзин. На съвместната работа на двамата дължим издаването на И цзин със забележителния коментар. За първи път пред погледа на Запада се поднася живо и разбираемо това най-дълбоко произведение на Изтока. Смятам, че изда­ването на И цзин е най-значимото дело на Вилхелм. При цялата яснота и разбираемост на своята западна духовна нагласа, в коментара към И цзин той показва едно прис­пособяване към китайската психология, която търси се­беподобна.

Когато последната страница на превода била завърше­на и се появили първите коректури, старият Учител Jlay Най Зюан починал. Като че ли той завършил своето дело и предал сетното послание на отмиращия древен Китай на европейците. Вилхелм бил осъществената му мечта за ненадминат ученик.

Когато се запознах с Вилхелм, той много приличаше на китаец - в мимиките, както и в почерка, и в стила. Бе възприел източния мироглед и древнокитайската култу­ра бе проникнала в цялото му същество. Връщайки се и Европа, той пое преподавателската дейност в Китайския институт във франкфург на Майн. Тук, както и по време на негови лекции пред лаици, отново го притискат изис­кванията на европейския дух. Християнските аспекти и форми все повече и повече излизаха отново на преден план. Няколко негови лекции, които слушах по-късно, вече по нищо не се различаваха от проповеди.

Обратната метаморфоза на Вилхелм и неговото пов­торно асимилиране от Запада ми се струваха някак нело­гични и поради това - опасни. Боях се, че така той би могъл да изпадне в конфликт със самия себе си. Понеже,

интересното в това видение беше неговата изключител­на отчетливост. Не само виждах всяка бръчица по лице­то, но и всяка нишка от тъканта на дрехата му.

Проблемът на Вилхелм би могло да бъде разбиран и като конфликт между съзнавано и несъзнавано, който при него се проявяваше като сблъсък между Запада и Изтока. Струваше ми се, че разбирам положението му, защото и аз имах същия проблем и знаех какво е да живееш в такова противоречие. Даже и при последната ни среща Вилхелм не сподели ясно това с мен. Но аз все пак забелязах, че той бе изключително заинтригуван, когато намесих психологическата си гледна точка в раз­говора. Интересът му обаче трая само докато си говорех­ме за обективното - за медитации или за религиозно- психологически въпроси. Дотук всичко беше наред. Оба­че когато се опитах да засегна актуалните въпроси на неговия вътрешен конфликт, веднага почувствах колеба­ние и едно затваряне в себе си, защото това кръвно го засягаше - явление, което бях наблюдавал при редица забележителни личности. „Това е девствена територия, в която не бива да се навлиза", където не може и не трябва да се прониква силом - съдба, която не търпи човешка намеса.


[1] Стара китайска книга с мъдрости и предсказания, датирана приблизително от четвъртото хилядолетие пр. Хр.

т

В началото бе словото. В случая словото се изливаше през книгата на Филип К. Дик "Човекът във високия замък". Никак не лоша фантастична книга, където Тройният съюз е спечелил Втората световна война. Всъщност от книгата, след толкова години, остана само невероятното любопитство, което тогава изпитах към И-Дзин (и наистина високия замък). Във фантастична книга човек нормално си мисли, че всичко е фантастика. Картите Таро винаги дават пределно ясен отговор, кристалните топки излъчват образи с качеството на сателитна телевизия, а всяка врачка, вещица, билкарка и магьосница са всичко знаещи и всичко можещи образи, които недвусмислено извеждат героя или героинята на правилната пътека. Тогава, за мен, И-дзин носеше същия ореол на свръх-естественост и непогрешимост. Беше ми изключително любопитен, разбира се, но в никакъв случай тогава не предполагах, колко точна в съветите си е Книгата на промените.

 Години по-късно, когато българският книжен пазар беше залят от окултна, ню ейдж, алтернативно медицинска и всякаква друга литература,попаднах на първата си книга за И-Дзин. Много ми е трудно да опиша какъв невероятен талант трябва да притежава един автор за да направи от нещо толкова естествено и лесно разбираемо, като Книгата на промените, такава напълно неразбираема, объркана и крайно оплескана книга, като тази, която този човек беше написал. Отчайваща работа...! Ореолът, който си бях създал беше разтрошен на миниатюрни парченца. И-Дзин беше напълно непонятна система, която не носи никакъв смисъл и въобще..., какъв е този Филип К. Дик, че й придава такива свойства. Какво точно му е разбирала главата на Алистър Кроули ежедневно да се съветва с този оракул с говорни проблеми. Тогава се насочих към Таро и за доста дълъг период след това напълно изхвърлих от главата си всякакви китайски оракули и травмиращи книги по проблема издавани на български език. 

След време пътищата ни с Книгата на промените, се пресякоха още веднъж и този път благодарение на интернет можех да вникна и в смисъла. Да разбера колко гениално отражение е И-Дзин на собствената ни Вселена. С каква грациозност е обхванато преливането на процесите, плавните или резките преходи между събитията. Цялостният синусоидален принцип на реалността ни. А също и колко тежко сме се объркали, мислейки за събитията от живота си в рамката на противоположността. 

Исторически, на който му е интересно, може да се разходи в интернет и да се напълни с противоречия за произхода, историята, смисъла и символиката на И-Дзин. Аз съм базирал този превод на Книгата на промените върху един от най-точните преводи, който тръгва от китайския оригинал през немски, английски за да стигне сега на български. Преводът от китайски на немски е на Рихард Вилхелм. И до днес, този превод на И-Дзин е смятан за един от най-добрите правени някога.

 Още едно много важно уточнение. Китайската писменост борави със Синограми (Логограми). Всяка от тях може да бъде писмен израз на сричка, дума, изречение или цялостна концепция. Самата Книга на промените има по няколко синограми към всяка хексграма. На практика всеки превод от китайски е по-скоро интерпретация на заложените концепции, отколкото буквален превод, какъвто е, до известна степен, много по-възможен сред езиците от латинското семейство. Или както в случая между английски и български. При прехода от немски на английски, върху текста са направени редакции, които, за мен, чувствително помагат системата да бъде направена по-разбираема. Огромна част от натрупаните през годините коментари са премахнати от текстовете на хексаграмите. Считам, че системата е напълно завършена в този й вид и въпреки, че коментарите биха могли да разширят тълкуването за едни, за мен са до голяма степен натоварващи в началната фаза на запознаване. Когато заработите с И-дзин свободно и ако в някакъв момент усетите нуждата от повече информация за някои или за всички символи, винаги можете да напазарувате една от стотиците книги за И-дзин с коментари, писани от който може да пише и да коментира, но не задължително и двете или някое от тях. 

 

Преди да съм започнал с начините да се посъветвате с Оракула, ще опитам да дам малко яснота за китайската философия, както я разбирам, и се надявам това да хвърли първия лъч светлина върху Книгата на промените. Ще започнем със символа на Тай Дзи.

Тай Дзи (Великият предел)

Адски популярно... Ако бъде събрана цялата човешка кожа, която се намира под този символ най-вероятно ще можем да направим кожени якета на всяка бяла мечка и половината пингвини на света. Всъщност тази картинка символизира края/началото на процес, който до голяма степен работи с черното и бялото, като символи, но не като противоположности, а като фази от цикъл. Ако приемем, че черното съдържа всички цветове, а бялото е липса на цвят, то да ги противопоставим едно на друго е все едно да кажем, че стоножката е пълната противоположност на Луната, защото стоножката има всичките тези крака, докато Луната няма нито един.

Какъв е този цикъл, за който говоря? Е, нека ви запозная! 

 Цикъл от У Дзи (безкрайност) до завършен Тай Дзи.

Лесно до безобразие. Това е диаграма, която има за цел да представи дадени моменти от развитието на всяко нещо в нашата Вселена. Акцентите могат, разбира се, да бъдат поставени по съвсем различен начин, но китайската цивилизация, в своя стремеж към максимална ефективност, се е спряла на точно тези моменти, като най-точни, достатъчно ясни и напълно разбираеми, за да изведе принципите на развитие. Нашата западна цивилизация, от своя страна е преценила, че е още по добре, когато нещата бъдат изведени в полярността на черното и бялото и е изключително удобно да подскачаме между двете, докато останем без дъх.  

У Дзи е безкрайността, безграничното, безформеното... У Дзи е чистия поток без структура. Потенцията на събитията. На практика всяко нещо, което ще последва в процеса се съдържа тук, като потенциал. В тази първа стъпка няма структура. Енергията протича свободно и дори човек да потърси много усилено, още няма никаква индикация, че е започнало оформянето на даден процес или събитие. У Дзи може да се разглежда, като началото на промяната, но никой все още не може да каже в какво ще се променят нещата. Ако работите с Кабала, У-Дзи би било Кетер в Ацилут.

 

Началото на Тай Дзи е първичната структура. Това е първият момент, когато започналата промяна става видима, защото потокът получава първи зачатъци на структура. Ембрионът вече не е просто набор от хаотично делящи се клетки, а започва да прилича на същество. 

 

Разделяне на Ин и Ян е следващото ниво на развитие. Това е просто миг, който веднага ще премине в Дао. Потокът от У Дзи и структурата в началната фаза на Тай Дзи преминават през етап на "кристализация". Тук тези две части за първи път се обособяват, като отделни единици активност и пасивност. Тази стъпка често се отнася към западните разбирания, като се мисли за Ин и Ян, като за противоположности. Реално това не е така, защото Структурата и Потока не са две различни неща и определено не са две противоположни неща. Коритото и водата правят река, те не се изключват взаимно до изчезването и на двете. Напротив. Двете взаимно се усилват за да може реката да пробива все по-напред. Водата изкопава коритото и то приема формите, от които водата се нуждае. По този начин се оформя и самото корито. И колкото повече водата оформя удобно корито, толкова повече коритото позволява на водата да протича. 

 Тай Дзи е реката. Великият предел. Интеграцията на двете части. Тук поставяме края на цикъла, но не края на процеса. Следващата стъпка е отново У Дзи, но на друго ниво. Цикълът се затваря, но и се отваря от начало. Това е ключовият момент на края/началото. Всъщност целият процес няма край. Няма и начало. Единственото, което се случва е проявлението на цикъла на различни нива, като по този начин гарантира различност от събития, действия, резултати и изживявания. Символът на Тай Дзи е в движение. Черното и бялото се завъртат, а черната точка в бялото и бялата точка в черното символизират просмукването на двете едно в друго. Следващата стъпка е пълна хомогенност и обратно появата на У Дзи. Много е важно, когато се разглежда символа на Тай Дзи, той да бъде виждан динамичен и в движение. Той не е просто символ, който показва противоположностите, както е прието да бъде разглеждан на запад. Той е символ за постоянната промяна и не може да съществува сам по себе си. 

 

Колкото и да ми се иска, не мога напълно да пропусна Дао, защото И-Дзин е отражение на процесите, извъшващи се по Пътя. Често тълкуването на хексаграмите обхваща моменти от зараждането на Тай Дзи до пълното му проявяване, но основния елемент, с който И-Дзин работи, е именно начина, по който си взаимодействат Ин и Ян в Тай Дзи. Всъщност в китайската философия нещата са в постоянно движение и единствената константа е промяната. Затова акцентът пада толкова силно върху Дао. Важен е Пътя, а не Целта. Ценността на тази система идва точно от това, че Оракулът обхваща промяната. За разлика от Таро, което работи до огромна степен в статични символи, който най-често не подлежат на промяна, в И-Дзин всичко се променя и символиката има за цел да изобрази тази промяна. Това е една много основна разлика между източния и западния начин на мислене и нейното осъзнаване е от изключително голямо значение за работата с Книгата на промените. 

 

Още няколко уточнения. В книгата ще срещнете доста често образи, като "Великият човек", "Мъдрецът", "Владетелят", "Принцът", "Долните хора", "Низките хора", "Нисшите хора", Висшестоящи, Нисшестоящи и т.н., които могат първоначално да ви се сторят доста крайни. Трябва да сте наясно, че това са архетипни образи на функции в структурата на груповите взаимоотношения. Те са динамични обобщения на база инструментите, които дадена част от групата използва в даден контекст и не се отнасят до личностните качества на определен човек. В този смисъл всяка от тези функции се променя с промяната на контекста. Това означава, че ако търсите съвет по отношение на "Шефа" си, примерно, то нисшестоящият сте вие. Ако търсите съвет по отношение на подчинените си, то в същия момент, вие сте във функцията на висшестоящ.

Накрая, асоциирането с една или друга функция в даден момент от развитието е нещо, което самите вие трябва да направите. И така, ако можете да се вгледате честно в себе си и да осъзнаете дали в този конкретен момент вие сте този, който използва интригите, примерно, като инструмент или сте този, който се явява под ударите им, това единствено ще ви помогне да получите максимално ясна представа за ситуацията. 

 

По същият начин на моменти ще попаднете на, на пръв поглед, изключително статични понятия за морал, добро или зло. В работата си с книгата все повече ще осъзнаете, че всъщност подобни разбирания са абсолютни единствено в тесния контекст на конкретната фаза на развитие и, като цяло, подобно на всичко друго варират според обстоятелствата.

 

Отношенията между мъжът и жената, и особено между съпруг и съпруга, също са изведени в крайност спрямо разбиранията на нашата цивилизация (и време). И отново, те се отражения на взаимоотношенията между Ин и Ян в Дао. Въпрос на избор е културните постановки на Китай преди няколко хиляди години да не бъдат възприемани буквално, а да бъдат осъзнати като есенция на ситуацията, която имат за цел да илюстрират. 

 

Когато се говори за "Времето" в книгата, това в, повечето случай, е в смисъл на намиране на точния момент в цикъла на събитията. Така "изискванията на времето", например, се разбира именно, като най-подходящия и ефективен момент за предприемане на дадено действие, като подтекста е да имаме търпението да изчакаме настъпването на този момент.

Фактическо астрономическо време се използва при асоциирането на хексаграмите с определени месеци в цикъла на годината и в този случай, освен преносно, като функция на взаимодействието Ин-Ян, те са и буквални времеви изражения. Така различните хексаграми са в силата си през дадени месеци (или сезони) и са в упадък през други. Освен това, хексаграмите са свързани с астрономическото време в часовете на денонощието, циклите на Луната и т.н., но тези обвързвания няма да бъдат обхванати в тази форма на И-Дзин. Те могат да бъдат намерени в болшинството сайтове и книги по темата.

 

На последно място, когато се говори за чест, дълг и достойноство в никакъв случай това не съдържа подтекста за действия, мотивирани от Его-Личност структурата. В случая става въпрос за Призвание, което е напълно чуждо на западни понятия, като съревноваване, себе-доказване, себе-утвърждаване, контрол, реализация и т.н. Всъщност, както казва Книгата: "Да управляваш всъщност значи да служиш".

 

В максимално кратката форма, която ми беше възможна, това е основата на нещата, които мисля, че ще ви бъдат от полза за да заработите с Книгата на промените. Оттук минаваме към Структурата на И-Дзин. 

 

Китайският оракул И-Дзин - Книгата на промените - Структурa

 Тук почти ще прелетя над структурата на И-Дзин. Вие, разбира се, можете да продължавате да четете със скоростта, която ви е най-удобна за пълното разбиране на написаното. Ако това е нещо, което ви е добре познато можете съвсем спокойно да прескочите към следващата част. В тази част ще бъдат представени триграмите, хексаграмите и променливите Яо. В следващата Бележка те ще бъдат вързани към петте елемента и ще се запознаем с методите за извеждане на вътрешната хексаграма, както и с важността на различните тълкувания в зависимост от броя променливи (стари) Яо. 

 

И така, да започваме сега. И-Дзин е изграден върху осем триграми, които символизират различните възможни взаимоотношенията на Ин и Ян. Символът за Ян е права непрекъсната линия, а символът за Ин права,прекъсната в средата линия. Всяка една от тези линии  в хексаграмата се нарича Яо. Три Яо изграждат триграма. Освен статични, Яо могат да бъдат и динамични и да отразяват предстояща или извършваща се промяна. Тогава те се наричат променливи или стари Яо. За тях ще поговорим повече в следващата част. Осемте триграми изглеждат така: 

 

Тай Дзи и осемте триграми около него.

(Тук можете да отделите няколко минути и да се запознаете добре с горната графика. Да откриете как се променят Яо-тата. Как се трансформират и преминават от областите на доминиращ Ин в тези на дмониращ Ян и обратно. Колкото по-добре познавате триграмите в И-Дзин, толкова по-лесно после ще работите с хексаграмите.) 

 И така, от картинката можете лесно да видите, че всъщност няма противоположност. Всички триграми са напълно равнопоставени и се отнасят просто до различни съотношения на Ин и Ян. Триграмите се четат и пишат отдолу нагоре. Това означава, че Първо Яо е най-долното, а Трето Яо най-горното в триграмата. Всяка триграма е свързана с един от петте елемента, които във китайската философия са Земя, Метал, Огън, Дърво и Вода. Повече за тази взаимовръзка в следващата част. За сега е важно просто да добиете обща представа за процеса. 

Триграмите са строителните блокчета, от които са изведени 64 хексаграми. Хексаграмите са две триграми, поставени една върху друга. На практика това са 6 линии (Яо). Те могат да бъдат различен брой Ин или Ян линии или и шестте да бъдат само Ин или Ян. По този начин всички възможни триграми взаимодействат с всички възможни триграми - в хексаграмите. Различните комбинации символизират определени процеси, етапи на развитие, във връзка със света в който се намираме в даден момент. Методът остава същия. Хексаграмите се четат и пишат отдолу нагоре. Всеки отговор на всеки въпрос към Книгата на промените се състои от минимум 2 хексаграми - Основна и Вътрешна. Излизат две хексаграми, когато ситуацията, във връзка с която се появяват, не предполага активно развитие. Тогава няма нужда от трета хексаграма, защото нещата са статични и ситуацията е в състояние на У Дзи. Енергията протича, но промените са прекалено деликатни, за да бъдат забелязани. Освен това все още липсва определеност (структура) на процеса и трябва да му бъде дадено време да се прояви, за да се разкрие развитието му. 

 Най-често хексаграмите са три - Основна, Вътрешна и Финална (тази, която показва в каква посока ще се развие ситуацията). Извеждането на финалната хексаграма зависи от това дали имате подвижни (стари) Яо в първата (Основната) хексаграма. Ще разберете това още по-ясно в следващата част. За сега го приемете, както го прочетохте, без да се опитвате да го разберете прекалено усилено. 

Към тълкуването на всяка хексаграма са включени отделни тълкувания за всяко едно от шестте Яо, които я изграждат. В различни моменти, различни Яо ще имат доминиращо значение над цялостното тълкуване на хексаграмите. Понякога истинското положение, пътят за развитие на дадена ситуация и Съветът на Оракула, като цяло, ще бъде откриван не в основното тълкуване на цялата хексаграма, а в тълкуването на дадена конкретна Яо. Всичко това ще ви разкажа в следващата част. 

Китайският оракул И-Дзин - Книгата на промените - Извеждане на хексаграмите

И Дзин - Книгата на промените

Извеждане на хексаграмите

 Основното, което ви е необходимо за работата с И-Дзин са три монети, лист хартия, молив и копие от текстовете на 64-те хексаграми. В последствие хексаграмите могат да се извеждат докато се разхождате по улицата, седите в парка или пазарувате в магазин. Триграмите в И-Дзин са свързани с циклите на Луната, посоките на света, семейството, органите в тялото, сезоните, цифрите и по още много други начини, със заобикалящата ни реалност. Моята цел, за момента, е да дам най-базовата представа как работи Оракула. В последствие, независимо дали от мен или от някой друг, сред множеството източници, ще можете да намерите тези зависимости и, когато вече познавате достатъчно добре текстовете на хексаграмите, ще можете да разбирате процесите, в които се намирате, дори да нямате Книгата на промените около вас. За сега, обаче, ще започнем с три монети. 

 

Три китайски монети за Фен Шуй, които си купих от обикновен китайски магазин.

 Със същият успех можете да ползвате монети от 1 лев, 50 стотинки или каквито имате под ръка на първо време. От енергийна гледна точка най-добре би било да работите с монети, които не са били в "оборот" прекалено дълго и носят със себе си минимално количество остатъчни заряди от други хора. При всички положения, когато ползвате едни монети за И-Дзин, избягвайте да ги ползвате за други цели или да ги сменяте постоянно. За почистване на монетите е напълно достатъчно да ги потопите под течаща вода за толкова време, колкото усещате, че е нужно за да изтекат остатъчните заряди.

Друг много важен момент. И-Дзин е съветник. Търсете съвет, не "гледане" на бъдещето. Избягвайте въпроси, който завършват с "вилица" Да-Не. Най-добрият вариант е въобще да не се опитвате да формулирате въпрос, а просто да въведете себе си в състоянието, за което искате съвет. Да си припомните ситуацията ясно, да помислите за възможните развития и просто да оставите И-Дзин да разкаже това, което има нужда да се прояви в този момент. В момента, в който погледнете монетите ще усетите ясна мисъл кое е ези и кое тура. Тази мисъл е абсолютно вярна. В този момент Ези става Ян или активната страна, а Тура става Ин или пасивната страна. Най-важното тук е да бъдете абсолютно убедени, че за вас това е точно така. В случая обективност не съществува. Интуицията е основна. 

След като сте успели да "фокусирате" ситуацията, за която искате съвет, в съзнанието си можете да опитате да се свържете с И-Дзин в масовото съзнание. Това ще стане, като просто протегнете собственото си съзнание нагоре с намерението да усетите вибрацията на Книгата на промените. В началото това може да бъде малко трудно или неясно. Това е нормално. В последствие този канал ще се отваря все повече. Просто имайте търпение и постоянство. 

И така, всяко хвърляне на трите монети извежда едно Яо. Това значи, че за получаването на пълна хексаграма трябва да хвърлите и трите монети 6 пъти. Има четири възможни комбинации, в които монетите могат да попаднат: 

2 Ян (ези) и 1 Ин (тура) - дават Ин Яо. Ян ще достигне пълнота и ще се превърне в Ин

2 Ин (тура) и 1 Ян (ези) - дават Ян Яо. Ин ще достигне пълнота и ще се превърне в Ян

3 Ян (ези) - Променлив (стар) Ян. Много важен момент. Появата на променливо Яо, означава, че елемент е достигнал абсолютна пълнота в тази ситуация и ще се развие в качествено нова среда. Ще бъде изградена трета Финална хексаграма, където ще бъде развитието на ситуацията. Всички Ин и Ян яо остават същите във Финалната хексаграма. Променливите (старите) Яо се трансформират. Променлив Ян в Началната хексаграма преминава в Ин във Финалната хексаграма. 

3 Ин (тура) - Променлив (стар) Ин. Променлив Ин в Началната хексаграма преминава в Ян във Финалната хексаграма. 

 

Така хвърляте монетите 6 пъти, а след всяко хвърляне отбелязвате една линия на листа хартия. Тя може да бъде непрекъсната за ЯН, прекъсната в средата за ИН,

 

непрекъсната линия с О в средата - стар Ян, който ще премине в Ин във Финалната хексаграма Стар Ян

 

или прекъсната линия с Х в средата - стар Ин, който ще премине в Ян. Стар Ин

 

След като сте хвърлили 6 пъти монетите би трябвало на листа да сте отбелязали нещо, което да изглежда приблизително така. 

 

Произволна хексаграма.

 

Много удобно умение, което можете да придобиете веднага, е още от началото да разглеждате хексаграмата, като двете триграми, които я изграждат. Така няма да мислите за 64 хексаграми, а просто за комбинации от осем триграми. В този конретен случай отдолу нагоре имаме две триграми. На 1-во Яо имаме Ин, на второ също. На трето Яо имаме Ян. Това е първата триграма. На четвърто Яо имаме Ян. Пето Яо е Ин, а шесто Ян. Това е втората триграма. Първата триграма се отнася до вътрешния ни свят. Втората (горната) се отнася до заобикалящата ни среда. Това ще придобие смисъл, когато заработим с елементите след малко. След като вече имаме своята Начална хексаграма от нея извеждаме Вътрешната хексаграма. Това става така: 

 

Звездичките маркират променливи (стари) Яо.

2-ро, 3-то и 4-то Яо изграждат долната триграма на Вътрешната хексаграма. 3-то, 4-то и 5-то Яо изграждат горната триграма. Както виждате, ако монетите са подали променливи (стари) Яо, както в случая 2-ро и 5-то Яо, третата хексаграма копира всички статични Яо от Началната хексграма. Променливите Яо във Финалната хексаграма се променят от Ин или Ян в Началната хексаграма в Ян или Ин във Финалната. 

 

Сега ще въведем взаимовръзката между осемте триграми и елементите в китайската философия. 

Кръговратът на елементите и съответстващите им триграми.

 

Плътните стрелки по външния кръг показват плавното преливане на елементите. Дървото поражда Огън. Огънят изгаря в Земя. От Земята излиза Метал. Металът се кондензира във Вода. От Водата израства Дърво. Вътрешните (прекъснати) стрелки показват рязкото преминаване на елементите. Земята поглъща Водата. Водата гаси Огъня. Огънят стопява Метала. Металът отсича Дървото. Дървото изсмуква Земята. Ако продължим да използваме трите хексаграми, които изведохме отгоре зависимостта изглежда така

 

 

Триграмите със съответстващите им елементи

 

 

Тук можете ясно да придобиете представа къде се явяват противоречията. Къде ситуацията е скочила рязко и къде следва процеса и развитието е плавно. Дори само това, вече е един много ясен начин да бъдат прихванати принципите и процесите, които се случват или са на път да се случат. 

 

 

Символика на триграмите в зависимост от позицията им

От това, съвсем начално тълкуване става ясно, че процесът е започнал във вътрешната хексаграма. Средата около нас е преминала през различните трансформации от Метал (във горната вътрешната триграма) през Вода, Дърво и в момента е достигнала до Огъня. Помнете, че това са символи за взаймодействието на Ин и Ян по пътя на завършване на цикъла. Вътрешният свят на човека, който търси съвета, е направил просто една крачка и е преминал през трансформацията от Дърво в Огън. В този момент цикълът е напълно завършен. От третата хексаграма се вижда, че предстои рязка промяна в съвсем различна посока, защото това, което е било досега е безвъзвратно отминало. Ако се търси съвет за някакво решение, което трябва да бъде взето, дори само това е достатъчно, като информация, за да се знае, че съветът на И-Дзин е да бъде оставено това, което е било до сега, защото то е изчерпано и няма смисъл да се влага повече в него. Време е да се потърси следващото. 

 

В следващата част ще разберете кои фактори са доминиращи при разтълкуването на текстовете на 64-те хексаграми. Как да знаете какво точно се опитва да ви посъветва Книгата на промените в зависимост от променящите се (стари) Яо. Трябва да помним, че И-Дзин е книга на Промените и, съвсем логично, акцента пада върху промените, които възникват в много по-голяма степен, отколкото върху статичните елементи изразени в обикновените Ин и Ян линии. 

 

Китайският оракул И-Дзин - Книгата на промените - Тълкуване на хексаграмите

.

В зависимост от броя променливи яо се променя и акцента, който пада върху значението на дадени аспекти. Към текстовете на всяка хексграма има отделни текстове за всяко яо в случай, че то се окаже променливо. Когато изведете основната хексаграма и имате: 

 

1 променливо Яо - Това е отговорът на въпроса. Можете да го намерите в значението на съответната линия, на съответното яо в Началната хексаграма. Приемете го за Съвета, който търсите. Цялостните значение на Началната, Вътрешната и Финалната хексаграми дават единствено повече яснота върху ситуацията. В Книгата на промените динамичното винаги има приоритет пред статичното. 

 

2 стари Яо - Съветът ще бъде открит в най-горното променливо Яо на Началната хексаграма

 

3 стари Яо - Средното променливо Яо на Началната хексаграма

 

4 стари Яо - От Финалната хексаграма Съветът се намира в по-долното от двете НЕПРОМЕНЯЩИ се яо. 

 

5 променящи се яо - От Финалната хексаграма Съветът е останалата Непроменена линия.

 

6 променящи се яо - Ситуацията е напълно отминала или на ръба на тотална промяна. Съветът може да бъде открит в Тълкуването на Финалната хексаграма (за хексаграми 1 и 2 има отделен ред най-долу, в случай на излезли 6 стари яо). 

 

Отдолу можете да откриете и таблицата с 64-те хексаграми. Тя се използва за по-бързо и лесно намиране на хаксаграмите, които са ви нужни. 

Таблица с 64-те хексаграми

 

И така, както става ясно, общите тълкувания на хексаграмите имат значение само, когато няма променливи Яо или всички Яо са променливи. Във всички други случаи промяната доминира над статичните фактори, а общите тълкувания на хексаграмите са чисто информативни, ако искате да навлезете по-дълбоко в контекста на извършващите се събития и промени.

 

Добре дошли в света на Книгата на промените :-)

 

 

1. Чиен - Съзидателното

Thursday, February 17, 2011, 8:46:55 PM | И Дзин - Книгата на промените

Ch'ien - The Creative 1. Чиен - Съзидателното 

отгоре Чиен - Съзидателното, Небе

отдолу Чиен - Съзидателното, Небе

 

Първата хексаграма се състои от шест непрекъснати линии. Те символизират първичната сила, която е духовна, активна, мощна и е носител на светлината. Хексаграмата е постоянно силна и, точно защото й липсва слабост нейната, есенция е сила и енергия. Нейният образ е Небето. Нейната енергия е представена, като напълно свободна от всякакви структури и затова тази хексаграма се възприема като чисто движение. Времето се разглежда, като основа на това движение. Така хексаграмата включва в себе си и силата на времето и силата на постоянството във времето - Трайността (Запазването).

Силата представлявана от хексаграмата трябва да се тълкува двусмислено. От една страна са взаимодействията й с Вселената, а от друга, взаимодействията й със света на хората. Във връзка с Вселената, хексаграма изразява силната, творческа дейност на Висшите сили. Във връзка с човешкия свят, това е творческата дейност на светец или мъдър човек. Творчеството на Велик човек и лидер на хората, който с разбуждането и развитието на силата си постига своята висша реализация.

 

Тълкуване

Творчеството създава грандиозен успех,

подпомагано чрез постоянство. 

 

Според първоначалното значение качествата на хексаграмата - "възвишеност", "потенциал за успех", "задълбочаване" и "постоянство" са свързани. Появата на тази хексаграма означава, че успехът ще дойде при Търсещия от първичните дълбини на Вселената. Всичко зависи от това той да търси своето щастие и щастието на другите само по един начин - с постоянство в това, което е правилно. 

Конкретните значения на четирите качества стават предмет на различни тълкувания от съвсем ранен етап. Китайската дума, за българската "Възвишеност", е буквално "глава", "произход", "грандиозност". Ето защо Конфуций я обяснява така: "Голяма, наистина, е творческата сила на Съзидателното; всички същества дължат началото си на Него. То е силата, която прониква през небесата". Възвишеността е качество, общо за всичките четири значения.  

Началото на всичко се намира все още в отвъдното под формата на идеи, които предстои да се реализират в реалността. Съзидателното има силата да дава форма на тези архетипни концепции. Това е показано в думите "потенциал за успех". Този процес е представен с картинка от природата: "Облаците минават и дъждът свършва работата си и всички различни същества се изливат в своите форми."  Отнесени към човешкия свят, тези качества сочат на Мъдрия човек пътя към големия успех: "Защото той вижда с голяма яснота и причините и следствията и завършва шестте стъпки в точното време и по пътя си към небесата стъпва на тях в точното време, като на шест дракона". Шестте стъпки са шестте различни яо дадени в хексаграмата, чиито символи в последствие са дракони. Тук е показано, че пътят към успеха се крие в създаването и удържането на принципите на Вселената (Дао), които са закони, протичащи през Началото и през Края и водещи всички явления във времето.

По този начин всяка стъпка напред става подготовка за всяка следваща. Времето вече не е пречка, а начин за превръщане на потенциалното в реалност. 

Актът на Съзидание намира израз в две качества - "Възвишеност" и "Успех". Работата по "Запазването" им е непрекъснато проявяване и определяне на формата. Това се изразява в две понятия "Подпомагане" (буквално:"Създаване на това, което е в хармония с природата на дадено същество") и "Запазване" (буквално: "истинно и солидно"). "Пътят на Съзидателното променя и оформя съществата, докато всяко достигне своята истинска, специфична природа и ги запазва в съответствие с Вселенската хармония. По този начин то се проявява подпомагайки чрез постоянство". В човешката сфера, това показва начина, по който Великият човек носи мир и сигурност на света създавайки ред: "Той се издига високо над множеството и всички земи са обединени в мир. "  

 

По другата линия на различните тълкувания за думите "Възвишено", "Потенциал за успех", "Задълбочаване" и "Постоянство" те се свързват с четирите базови човешки добродетели. Тук "Възвишеността" е основния принцип, който обхваща всички другите качества, тя е свързана с Любовта. Към качеството "Успех" е свързан Моралът, който регулира и организира израженията на Любовта и по този начин ги прави успешни. "Задълбочаването" е свързано със Справедливостта. Това е създаването на условията, в който всеки получава това, което е в хармония с неговото същество. Това, което му съответства, и което представлява неговото щастие. Качеството "Постоянство" е свързано с Мъдростта, която разпознава неизменните закони на всичко, което се случва, и следователно може да доведе до трайни условия. Тези тълкувания, които вече са разгледани в коментарите Уен Йен, по-късно формират моста, свързващ философията на "петте елемента (етапа) на промяната", както са описани в Книгата на история (Шу-дзин), с философията на Книгата на промените, която се основава единствено на разбирането за положителни и отрицателни принципи. С течение на времето тази комбинация от двете системи отваря пътя на все по-сложна символика.   

 

Изображението 

Движението на небесата е пълно със сила. 

По този начин Великият човек прави себе си силен и неуморим. 

 

Тъй като има само едно небе, удвояването на триграмата "Небе", на която Небесата са образ, показва движението им. Едно пълно завъртане на небето създава един ден, а повторението на триграмата означава, че всеки ден е последван от друг. Това създава идеята за време. Тъй като това е едно и също Небе, което се движи с неуморима сила, то също така поражда представата за продължителност в и отвъд времето. Движение, което никога не спира, нито се забавя, просто всеки ден е последван от друг в безкрайно движение. Тази постоянност на времето е пример за силата на Съзидателното.  С тази представа като модел, Мъдрецът се учи как да се развива така, че неговото влияние да бъде в продължителност. Той прави себе си силен във всяко отношение, като съзнателно отхвърля всичко долно и унизително. Така достига неуморимост, която зависи от съзнателно ограничаване на обхвата на действията му.   

 

ЛИНИИТЕ  

Стар Ян в началото означава: Скрит Дракон. Да не се действа. 

В Китай драконите имат смисъл, съвсем различен от този даден им в Западния свят. Драконът е символ на електрически заредена, динамична, предизвикваща сила, която се проявява при гръмотевична буря. През зимата тази енергия се оттегля в земята. В началото на лятото тя се активира отново, като се проявява в небето, като гръмотевици и светкавици. В резултат творческите сили на земята започват да се раздвижват отново. 

В това Яо творческата сила все още е скрита под земята и поради тази причина няма ефект. От гледна точка на човешките дела, това е символ на Велик човек, който все още непризнат. Въпреки това той остава верен на себе си. Не си позволява да бъде повлиян от външен успех или провал, а уверен в силата си, изчаква своето време. Затова е добре за човек, който се консултира с Оракула и получава тази линия, да изчака със спокойната сила на търпението. Времето ще се изпълни. Човек не трябва да се страхува. Слабата воля няма да възтържествува; най-важното е да не се използват силите преждевременно, в опит да се постигне насилствено нещо, чието време още не е дошло.   

 

Стар Ян на второ яо означава: Появява се Дракон в полето. Той подпомага откриването на велик човек. 

Тук ефектите от силата на пренасянето на светлината започват да се проявяват. От гледна точка на човешките дела, това означава, че Великия човек прави поява в избраната от него област на действие. Все още той няма лидерска позиция и все още е сред равните му по ранг. Това, което го отличава от другите е сериозността на целите му, неговата абсолютна надеждност, както и влиянието, което той оказва върху околната среда без никакво съзнателно усилие. Такъв човек е предназначен да спечели голямо влияние и да въведе света в ред. Поради това е благоприятно да бъде видян.

 

Стар Ян на трето яо означава: През целия ден Великият човек е творчески активен. Привечер съзнанието му все още е обхванато от тревоги. Опасност. Няма вина. 

Сферата на влияние се отваря за Великия човек. Славата му започва да се разпространява. Хората се струпват около него. Неговата вътрешна сила е адекватна на повишената външна активност. Много и различни неща трябва да бъдат направени и когато другите са в покой през нощта него го налягат планове и тревоги. Но опасността дебне точно тук. На мястото на преход от низините към извисяването. Много Велики хора са били провалени заради стадото, което се скупчва около тях и ги повлича в общата посока. Амбицията е унищожила неговата чистота. Въпреки това, истинското величие не се поддава на изкушения. Този, който остава в контакт със залязващото време и съобразявайки се с неговите изисквания е достатъчно разумен да избегне всички клопки, ще остане без Вина.   

 

Стар Ян на четвърто яо означава: Нерешителен полет над дълбочини. Няма вина. 

Място на прехода е достигнато и свободния избор може да се прояви. На Великия човек е предоставена двойна възможност. Той може да се протегне до висините и да играе важна роля в Света или да се оттегли в самота и да развива себе си. Той може да поеме пътя на героя или на светия мъдрец, който търси усамотение. Няма закон за неговото съществуване. Ако действа последователно и е верен на себе си, той ще намери точния Път. Това ще бъде точно неговия Път и на него няма да има вина.

 

Стар Ян на пето яо означава: Летящ дракон в небето. Той помага да бъде забелязан Великия човек. 

Тук Великият човек е достигнал сферата на небесните същества. Влиянието му се разпространява и става видимо по целия свят. Всеки, който го забележи може да счита себе си за благословен. Конфуций казва за тази линия: "Нещата, които са в хармония вибрират заедно. Нещата, които имат афинитет едно към друго в най-дълбоката си природа се търсят взаимно. Водата тече към това, което е мокро. Огънят се обръща към това, което е сухо. Облакът (Дъхът на небето) следва дракона. Вятърът (Дъхът на земята) следва тигъра. Така Мъдрецът се възправя и всички живи същества го следват с очи. Каквото е родено в небето е свързано с това отгоре. Каквото е родено от земята е свързано с това отдолу. Всяко следва своя вид".  

 

Стар Ян в шесто яо означава: Самозабравил се дракон ще има шанс да се покае. 

Когато човек се стреми да се изкачи толкова високо, че загуби връзка с останалата част от човечеството, той остава изолиран, а това задължително води до провал. Тази линия предупреждава срещу титанични стремежи, които надхвърлят собствената сила. Ще последва бързо падение.  

 

Стари Ян във всички яо означават:  Полет на дракони без глави. Добра поличба

Когато всички линии са Ян, това означава, че цялата хексаграма е в движение и се променя в хексаграма Кун - Приеманещото (2), чиято есенция е Предаността. Силата на Съзидателното и мекотата на Приемащото се обединяват. Силата е символизирана от полета на драконите, мекотата във факта, че главите им са скрити. Това означава, че мекотата в действията обединена със силата да се взимат решения носи Щастието. 

 

2. Кун - Приемащото

Thursday, February 17, 2011, 8:46:18 PM | И Дзин - Книгата на промените

K'un - The Receptive 2. Кун - Приемащото  

отгоре Кун - Приемане, Земя 

отдолу Кун - Приемане, Земя    

 

Тази хексаграма се състои единствено от прекъснати линии. Прекъснатите линии представляват тъмната, подчиняваща се, възприемчива първична сила на Ин. Характеристиката на хексаграмата е преданост; образът й е на Земята. Тази хексаграма е идеалното допълнение на Съзидателното. Допълнение, а не противоположност, защото Приемането не се бори със Създаването, а го допълва. Приемането символизира природата допълваща духа, земята в контраст с небесата, пространството в сравнение с времето, жените - майки по отношение на мъжете - бащи. Въпреки това, когато се прилага към човешките дела, принципът на тази взаимовръзка се отнася не само до отношенията между мъжа и жената, но и до тези между принц и министър, между баща и син. Всъщност, дори и в индивидуалността, тази двойственост се проявява в съвместното съществуване на духовния свят и света на сетивата.  

Реално погледнато тук няма истински дуализъм, защото е на лице ясно определена йерархична връзка между двата принципа. Само по себе си, разбира се, Приемането е също толкова важно, колкото и Съзидателното, но качеството Преданост определя мястото, което заема тази първична сила по отношение на Съзидателното. Приемането трябва да се катализира и да се води от Съзиданието. Тогава процесът е продуктивен и добър. Само когато Приемането изостави своята функция и се опита да застане на равно със Съзидателното, то става зло. Резултатът тогава е противопоставяне на и борба срещу Съзидателното, а такава борба е лоша и за двете.   

 

Тълкуване  

Приемането води до възвишен успех,

подпомаган от постоянство, като на кобила. 

Ако Великият човек се опита да поведе, 

той ще се отклони от Пътя; 

Но ако той следва, ще открие напътствие. 

Благоприятно е да намерите приятели на запад и юг, 

Да се откажете от приятели на изток и север. 

Тихото постоянство носи щастие. 

 

Четирите основни аспекта на Съзидателното - "възвишен успех", "напредъкът чрез постоянство"- се отнасят и до Приемащото. Тук обаче постоянството е по-тясно определено: то е, като на кобилата. Приемащото загатва пространствена действителност за разлика от духовната потенциалност на Съзидателното. Потенциалът приема форма и духовното става реалност чрез ясни определености. По този начин разбирането "като на кобила", тук се добавя към идеята за постоянството. Конят принадлежи на земята, точно както дракона принадлежи на небето. Неуморения галоп на коня през равнините се приема, като символ на необятната шир на земята. Този е избраният символ, защото кобилата комбинира силата и бързината на коня с нежността и предаността на кравата.

Това, че природата в безбройните си форми съответства на безбройните импулси на Съзидателното успява да изведе тези творчески импулси в реалността. Богатството на природата се крие в силата да подхранва всички живи същества; нейното величие лежи в силата й, да дава красота и великолепие. Така всичко живо процъфтява. Съзидателното е това, което задвижва нещата, но Приемането ги извежда в реалността. 

Приложена за човешките дела, хексаграмата символизира действия в съответствие със ситуацията. Търсещият не е в независима позиция, а действа, като асистент. Това означава, че трябва да бъде постигнато нещо. Не е негова задача да се опитва да води (това единствено ще го отклони от Пътя), а да се остави да бъде воден. Ако знае как да посреща съдбата си с приемане, той със сигурност ще намерите правилните насоки. Великият човек се оставя да бъде поведен; той не се движи на сляпо, а научава от обстоятелствата, какво се изисква от него и след това просто следва това указание на Съдбата.

Когато нещо трябва да бъде завършено, имаме нужда от приятели и помощници в часа на труд и усилия, след като идеята, която трябва да се реализира, е твърдо определена. Времето на труда и усилията, се посочва от запад и юг. Запад и юг са символи на положението, при което Приемащото работи за Създаващото, така както природата прави през лятото и есента. Ако в тази ситуация човек не мобилизира всичките си сили, работата няма да бъде завършена. Ето защо да намериш приятели там, означава да откриеш насоки. Обаче в допълнение на времето за труд и усилия, има и време за планиране, като затова имаме нужда от усамотение. Изток символизира мястото, където човек получава нареждания от водача си, а север е мястото, където човек разказва за това, което е направил. На север той трябва да бъде обективен и сам. В този свещен час, той трябва да встъпи самичък, без придружители. Така, чистотата на момента ще бъде предпазена от измислени омрази и фаворизиране.   

 

Изображението  

Състоянието на Земята е приемаща преданост. 

По този начин Великият човек, който действа в широчина

понася външния свят. 

 

Точно, както има само едно небе, така има и само една земя. В хексаграмата на Небето удвояването на триграмата предполага продължителност във времето. В хексаграма на Земята удвояването загатва здравина и разширяване в пространството, по силата на което Земята е в състояние да продължава и да запазва всички неща, които живеят и се движат по нея. Земята, в своята преданост, понася всички неща, добри или лоши, без изключение. По същия начин Великият човек намира в себе си широчина, чистота и начини да поддържа силата си, за да бъде в състояние да понесе и подкрепи хората и нещата.   

 

ЛИНИИТЕ

 

Ин на първо яо означава: Когато има скреж под краката, Твърдият лед не е далеч. 

Точно както светлината символизира живота, така тъмната, сенчеста енергия е символ на смъртта. Когато първите слани идват през есента, силата на мрака и студа е в зараждането си. След първите предупреждения, признаците на наближаващата смърт постепенно ще се умножават, докато в подчинение на неизменните закони, зимата рязко ще скове света със своите ледове.  В живота е същото. След първите, едва забележими, признаци на упадък се появяват все повече и повече до настъпване на окончателното разрушение. Но в живота могат да се вземат предпазни мерки, ако бъдат забелязани първите признаци на упадък и бъдат осъзнати навреме. 

 

Ин на второ яо означава: Линия, квадрат, величие. Без цел, И все пак нищо не остава недоразвито. 

Символът на небето е кръг, а на земята - квадрат. Така квадратността е основното качество на земята. От друга страна, движението в права линия и величието са основни качества на Съзидателното. Но всички квадратни неща произхождат от права линия и на свой ред формират твърди тела. В математиката, когато направим разграничение между линии, равнини и триизмерни фигури, откриваме, че правоъгълните равнини са резултат от прави линии, а кубичните обеми от правоъгълни равнини. Приемането се побира в качествата на Съзидателното и ги присвоява за себе си. По този начин квадратът се развива от права линия, а куба от квадрат. Това е в съответствие със законите на Съзиданието, нищо не е отнето, нищо не се добавя. По този начин Приемащото няма нужда от определена цел, нито от прилагане на усилие и всичко се нарежда, както трябва да бъде.  Природата създава всички същества, без да допуска грешка: това е нейната квадратност. Тя е напълно търпима към всички същества: това е нейното величие. Поради това постига това, което е правилно за всички без измама или специално намерение. Човек постига мъдростта, когато всичко, което прави, е толкова естествено, колкото и това, което прави природата.  

 

Ин на трето яо означава: Скрити линии. Една е в състояние да остане запазваща. Ако случайно сте в служба на царя, Не търсете нова работа, а донесете завършеност. 

Ако човек не е суетен той е в състояние да скрие своите способности и да ги предпази от разкриване твърде рано, като по този начин успява да се развива спокойно. Ако обстоятелствата го изискват, той може да навлезе в обществения живот, но това също се случва сдържано. Мъдрецът с удоволствие оставя славата на другите. Той няма за цел да бъде свързван с неща, които се открояват със своята завършеност, а целта му е да освободи активните сили. Тоест да завършва работите си по такъв начин, че те да продължават да носят плодове в бъдеще.   

 

Ин на четвърто яо означава: Завързан чувал. Няма вина, няма похвала. 

Тъмният елемент се отваря, когато е в движение и се затваря, когато е в покой. Тук е нужна най-строгата сдържаност. Времето е опасно, защото дори най-малкото изпъкване води или до враждебност от страна на неудържим антагонист, ако бъде предизвикан, или до грешно разбрано признание, ако бъде подходено с услужливост. Затова човек трябва да поддържа дистанция, независимо дали е в самота или в хаоса на външния свят, защото там също той може да се скрие толкова добре, че никой да не го разпознае.  

 

Ин на пето яо означава: Жълти панталони носят върховен късмет. 

Жълтото е цветът на земята и на средата, то символизира надеждното и ефективното. Панталоните са незабележимо украсени - символ на аристократична сдържаност. Когато някой е длъжен да работи на висока, но зависима позиция, истинския успех зависи от най-голямата сдържаност. Изтънчеността и истинността на човек не трябва да се разкриват пряко, те трябва да се проявяват само косвено, като ефект от вътрешния му свят.   

 

Ин на шесто яо означава: Драконите се бият на поляната. Кръвта им е черна и жълта. 

На най-високите места тъмният елемент трябва да се подчинява на светлината. Ако той се опитва да поддържа състояние, на което няма право и се опитва да управлява, вместо да служи, той обръща към себе си гнева на силните. Започва борба, в която той е отхвърлен, но с поражения и за двете страни. Драконът, символ на небето, се бори с фалшив дракон символизиращ дисхармонията в земния принцип. Среднощно синьо е цвета на небето, жълто е цветът на земята. Когато черна и жълта кръв текат, това е знак, че в тази неестествена битка и двете първични сили понасят щети.   

 

Когато всички яо са променливи това означава: Трайното постоянство се задълбочава. 

Когато хексаграмата е изградена изцяло от стари Ин, тя преминава от Приемащото в хексаграмата Чиен - Съзидателното. С бързото захващане за това, което е правилно, Приемането печели трайност и издръжливост. Наистина няма напредък, но няма и регрес.

 

3. Чун - Бездънното

Thursday, February 17, 2011, 8:45:27 PM | И Дзин - Книгата на промените

Chun - The Abysmal 3. Чун - Бездънното (Трудности в началото)

отгоре Кан - Бездънното, Вода  

отдолу Чен - Възбуждащото, Гръм  

 

Името на хексаграмата Чун, загатва стръкчето трева избутващо препятствията, докато пониква от земята - това означава "трудност в началото". Хексаграмата показва начина, по който небето и земята се проявяват в отделните същества. Това е първата им среща, която е обхваната от затруднения. Долната триграма - Чен е Възбуждащото; движението й е нагоре,  а изображението й е гръмотевица. Горната триграма - Кан e Бездънното, опасност. Движението й е надолу, изображението й е дъжд. Ситуацията е наситена с изобилие на хаоса; гръмотевици и дъжд изпълват въздуха. Но хаосът отминава. Докато Бездънното потъва, възходящото движение, в крайна сметка, минава отвъд опасността. Дъжд облекчава напрежението и всичко неща могат да дишат свободно.   

 

Тълкуване

ТРУДНОСТИТЕ В НАЧАЛОТО довеждат до върховен успех, 

Подпомагане чрез постоянство. 

Нищо не трябва да се предприема. 

Помощ при избирането на помощници. 

 

Растежът е заобиколен от трудности. Те приличат на първото раждане. Тези трудностите възникват естествено от изобилието на неща, стремящи се да добият форма. Всичко е в движение, затова постоянството може да доведе до голям успех, въпреки съществуващата опасност. Когато съдбата на един човек е да предприеме ново начало, всичко е все още недоразвито и тъмно. Ето защо той трябва да бъде сдържан, защото всяка преждевременна стъпка, може да доведе до катастрофа. Важно е човек да не бъде сам в този момент, трябват помощници за да се преодолее хаоса. Това не означава,обаче, че той трябва да гледа пасивно случващото се. Той трябва да помага и да участва с вдъхновение и напътствие.   

 

Изображение

Облаци и гръмотевици: 

Образът на трудности в началото. 

По този начин Веиликият човек

Въвежда ред в объркването. 

 

Облаците и гръмотевиците са представени от определени декоративни линии. Това означава, че в хаоса на началните трудности, вече се съдържа реда. По същия начин Великият човек трябва да подреди и организира тези начални моменти, както някой, който от плетеницата от възли и заплитания изважда копринени конци и ги навива в прежда. За да намери мястото си в безкрайността на битието, човек трябва да може, както да се разделя, така и да се събира. 

 

ЛИНИИТЕ  

 

Ян на първо яо означава: Колебание и пречки. Те помагат човек да остане постоянен. Те помагат човек да намери помощниците си. 

Ако човек среща затруднения в началото на едно предприятие, той не трябва веднага да прилага сила, а да спре и да помисли. Въпреки това нищо не трябва да го отклонява от Пътя му. Той трябва да постоянства и да не отклонява очи от целта си. Важно е човек да намери точните помощници, но може да ги намери само ако избягва арогантността и се свърже с тях в дух на смирение. Единствено тогава той  ще привлече тези, с чиято помощ ще се пребори с трудностите.   

 

Ин на второ яо означава: Трудностите се трупат. Конят и каруцата се разделят. Той не е крадец; Той иска да спечели, когато му дойде времето. Девицата е целомъдрена, Тя не обещава себе си. Десет години - тогава тя ще се отдаде. 

Оказали сме се затрупани от трудности и препятствия. Изведнъж нещата се завъртат, все едно идва някой с кон и каруца и освобождава и двете.Това събитие идва толкова неочаквано, че ние приемаме новодошлия за разбойник. Постепенно става ясно, че той няма лоши намерения, а се стреми да се държи приятелски и да предлага помощ. Но това предложение не бива да бъде прието, защото не идва от правилното място. Ние трябва да изчакаме до затварянето на цикъла, десет години затварят цикъла навреме. Тогава, от само себе си, се завръщат нормалните условия и ние можем да обединим силите си с приятеля, предназначен за нас.  

Използвайки образа на годеница, която остава вярна на любимия си, дори пред лицето на огромни конфликти, хексаграмата ни съветва за специална ситуация. Когато по време на трудности сме изправени пред преграда и ни е предложено неочаквано облекчение, ние трябва да бъдем внимателни и да не приемаме задължения произтичащи от такава помощ, в противен случай свободната ни воля е нарушена. Ако изчакаме, нещата ще утихнат отново и ще постигнем това, на което сме се надявали.  

 

Ин на трето яо означава: Който лови елени без водач Само губи пътя си в гората. Великият човек разбира знаците на времето И предпочита да се откаже. Да продължи означава унижение.

Ако човек се опитва да ловува в непозната гора без водач, той губи пътя си. Когато той се окаже в затруднено положение не трябва да се опитва да се измъква без мисъл и насока. Съдбата не може да бъде измамена; преждевременно хвърлени усилия, без нужната насоченост, завършват с неуспех и позор. По тази причина Великият човек, предусещащ зачатъците на предстоящите събития, предпочита да се откаже от желанията си, вместо да провокира провал и унижение, опитвайки се насилствено да ги реализира.

 

Ин на четвърто яо означава: Конят и каруцата се разделят. Стремете се към обединение. Да отидеш носи щастие. Всичко се стреми да се развива.

Ние сме в ситуация, в която е наш дълг да действаме, но не разполагаме с достатъчно сила. Въпреки това, се появяват възможности за завързване на връзки. Те трябва да бъдат използвани. Нито фалшива гордост, нито фалшиви резерви могат да ни възпират. Да накараш себе си в първата крачка, дори когато за това е нужно себеотрицание, това е знак за вътрешна яснота. Да приемеш помощ в трудна ситуация не е позор. Ако правилният помощник е налице, всички минава добре.   

 

Ян на пето яо означава: Трудности в благословията. Постоянството носи щастие. Упорството носи нещастие. 

Човек е попаднал в такова положение, в което няма начин да изрази своята добронамереност така, че тя да бъде приета и разбрана. Други хора преиначават и изкривяват всичко, което той прави. Човек трябва да бъде внимателен и да продължи стъпка по стъпка. Той не трябва да опитва да насилва големи начинания, тъй като успехът е възможен само тогава, когато вече е спечелил доверието на другите. Само чрез вяра и съзнателна работа, изпълнявана ненатрапчиво, положението постепенно ще се промени и препятствията ще се отдръпнат.   

 

Ин на шесто яо означава: Конят и каруцата се разделят. Потичат кървави сълзи. 

Трудностите в началото са твърде големи за някои хора. Те забиват и никога не намират изхода, хвърлят картите и се отказват от борбата. Да се предадеш така е най-тъжното от всички неща. Затова Конфуций казва за тази линия: "Потичат кървави сълзи: човек не трябва да продължава с това".

 

4. Мън - Младежка глупост

Thursday, February 17, 2011, 8:44:07 PM | И Дзин - Книгата на промените

Mêng - Youthful Folly 4. Мън - Младежка глупост   

отгоре Кен - Застой, Планина  

отдолу Kан - Бездънното, Вода  

 

В тази хексаграма ни се напомня младостта и глупостта по два различни начина. Символът на горната триграма, Кен, е планината. Символът на долната, Кан, е водата; нарастващото в подножието на планината поточе е образ на неопитната младост. Липсата на движение е атрибут на горната триграма, на долната е Бездънното, Опасност. Спиране в недоумение на ръба на опасна пропастта е символ на младежката неопитност. Въпреки това, двете триграми показват също така и начин за преодоляване на грешките на младостта. Водата е нещо, което по необходимост тече. Първите струйки на поточето не знаят на къде ще отидат. Постоянният поток, обаче, прелива над дълбочината, която го възпира и успеха е достигнат.   

 

Тълкуване  

Младежка глупост води до успех. 

Не аз търся младия глупак; 

Младият глупак търси мен. 

С първата изведена триграма му разказвам. 

Ако той иска да я изведа два или три пъти, това е настойчивост. 

Ако той е настойчив, аз не му давам никаква информация. 

Постоянството води до развитие. 

 

Докато си млад глупостта е нормална. Човек може да успее при условие, че се намери опитен учител с правилно отношение. Това основно означава, че младежът трябва да е наясно със своята липса на опит и да потърси учител. Ако тази скромност и интерес липсват няма гаранция, че младежът разполага с необходимата възприемчивост, която е нужна за уважение и приемане на учителя. Това е причината, поради която учителят трябва да изчака да бъде потърсен, вместо да се предлага. Само така може уроците да се състоят в точното време и по правилния начин.  

Отговорът на учителя на въпроса на ученика трябва да бъде ясен и категоричен, както се очаква от отговорите на оракул. Тогава това би трябвало да се приеме, като ключ за разрешаването на съмненията и основа за взимането на решение. Ако се поддържа недоверие или излишна любопитност, това само ще подразни учителя. Тогава е добре учителят с мълчание да игнорира ученика, точно както оракулът дава само един отговор и не се подвежда да отговаря на въпроси предполагащи съмнение.  

В допълнение се поява Постоянството, което никога не мързелува и всички уроци са усвоени един по един. Ще последва истински успех. Така хексаграмата съветва и учителя и ученика.   

 

 

Изображението

Поточе в подножието на планината: 

Образът на млададостта. 

Така Великият човек изгражда своя характер 

С пълнота във всичко, което прави. 

 

Поточето тече, избягвайки ограниченията, като попълва всяка празнота по пътя си. По същия начин човек изгражда характер с пълнота, като вода, която постепенно и непрекъснато запълва всички празноти и протича нататък.  

 

ЛИНИИТЕ  

 

Ин на първо яо означава:  Да накарате глупака да претърпи развитие Това подпомага да се приложи дисциплина. Оковите трябва да бъдат отстранени. Да се продължава по този начин ще донесе унижение. 

Законът е в началото на обучението. Младежът, в своята неопитност, е склонен първоначално да подхожда към всичко небрежно и закачливо. Трябва да се демонстрира сериозността на живота. Овладяването на себе си, посредством строга дисциплина, е нещо добро. Този, който си играе с живота никога не постига нищо. Въпреки това, дисциплината не трябва да се изроди в рутина. Рутинното има унизителен ефект и осакатявана човешките сили.  

 

Ян на второ яо означава: Да се отнасяш към глупаците с мекота носи щастие. Да знаеш как да спечелиш жена носи щастие. Синът поема домакинството. 

Тези линии ни показват човек, който не получава сила отвън, но разполага с достатъчно сила на ума за да понесе тежестта на отговорността си. Той притежава вътрешно превъзходство и това му позволява да толерира с мекота недостатъците на човешката неопитност. Същото отношение той дължи и на жените - по-слабият пол. Човек трябва да ги разбира и да им засвидетелства признание. Само тази комбинация от вътрешна сила и външна сдържаност позволява да се поеме отговорност, при ръководенето на по-голяма социална група, с реални успехи.   

 

Ин на трето яо означава: Изберете жена, която, когато види мъж от бронз, не губи себе си. Няма развитие. 

Слаб, неопитен човек, борейки се да израсне, лесно губи своята индивидуалност, когато робски имитира силна личност на висш пост. Той е като момиче, което се вкопчва във всеки силен човек в момента, в който го види. Такъв слугински подход не трябва да се насърчава, защото е лош, както за ученика така и за учителя. Момичето дължи на своето достойнство да изчака да бъде ухажвана. И в двата случая е непристойно да се предлагаш и не е добре е да се приема подобно предложение.   

 

Ин на четвърто яо означава: Заплетената лудост носи унижение.  

За младежката неопитност е най-безнадеждно да се оплете в празни представи. Колкото по-упорито се придържа към такива нереални фантазии, толкова по-сигурно е унижението. Често учителят, когато се сблъска с такива заплетени идеи, няма друг избор, освен да остави младежа за известно време, без да му спестява унижението, което следва. Това често е единственият начин да бъде спасен.  

 

Ин на пето яо означава: Детската простота носи щастие. 

Един неопитен човек, който търси напътствие по детски и непретенциозен начин е на правилния път, защото човек, лишен от арогантност и оставил себе си в ръцете на учителя си ще получи помощ.  

 

Ян на шесто яо означава: Да наказваш глупостта не означава, че ти е позволено да потискаш. Единственият начин да се развиваш е да спреш потисничество. 

Понякога е нужно непоправим глупак да бъде наказан. Този, който не внимава ще бъде накаран да почувства. Такова наказание е доста различно от елемента на първоначален шок. Но наказанието не се налага от гняв, то трябва да бъде ограничено до целта и да избягва необосновани залитания. Наказанието никога не е самоцел, а служи само за възстановяване на реда. Това се отнася не само за обучението, но и за мерките, предприемани от правителствата срещу престъпленията на населението. Намесата на правителството трябва да бъде чисто превантивна и с единствена цел - създаване на обществена сигурност и мир.

 

5. Сю - Изчакване (Подхранване)

Thursday, February 17, 2011, 8:43:33 PM | И Дзин - Книгата на промените

Hsü - Waiting 5. Сю - Изчакване (Подхранване)

отгоре Кан - Бездънното, Вода

отдолу Чиен - Съзидателното, Небе

 

 

Всички хора имат нужда от храна отгоре. Но подхранването се случва в точното време и за това трябва да се изчака. Тази хексаграма показва облаци в небесата, даващи дъжд, който да обнови растенията и да осигури на хората храна и напитки. Дъждът ще започне в своето собствено време. Ние не можем да го накараме да дойде, трябва просто да го изчакаме. Идеята за изчакване е допълнително заложена в атрибутите на двете триграми - вътрешна сила и опасност във формата. Силата, когато се сблъска с опасност, не се хвърля напред, а изчаква времето си, докато в слабостта нараства възбуда и тя няма търпението да изчака.

 

Тълкуване

ИЗЧАКВАНЕ. Ако сте искрени,

Ще бъдете в светлина и успех.

Постоянството носи щастие.

То подпомага да се пресече Голямата вода.

 

Изчакването не е просто празни надежди. То е вътрешната сигурност за постигане на целта. Такава сигурност, дори сама по себе си, дава светлината, която води до успех. Тя донася постоянството, което носи късмет и дарява сила за преминаване през Голямата вода. Човек е изправен пред опасност, която трябва да бъде преодоляна. Слабостта и нетърпението не могат да направят нищо. Само силният човек може да се изправи срещу съдбата си, защото неговата вътрешна сигурност му дава възможност да издържи до края. Тази сила се проявява в безкомпромисна откровеност (със себе си). Само когато имаме смелостта да се изправим срещу нещата такива, каквито са, без да се самозаблуждаваме или да тънем в илюзии, светлината се проявява в събития, от които пътя към успеха може да бъде разпознат. Това разпознаване трябва да бъде последвано от решителни и постоянни действия. Защото само човек, който среща съдбата си с решителност, е в състояние да се справи с нея по подходящ начин. Тогава той ще може да прекоси Голямата вода - ще може да вземе необходимите решения и да преодолее опасността.

 

Изображението

Облаци се събират в небесата;

Образът на ИЗЧАКВАНЕ.

така Великият човек яде и пие,

Той е весел и в добро настроение.

 

Когато облаците се събират в небето, това е знак, че ще вали. Не може да се направи друго, освен да се изчака, докато дъжда премине. Същото е и в живота, когато Съдбата е на работа. Ние трябва да бъдем спокойни и да не се стремим да оформяме бъдещето намесвайки се в нещата, преди да е настъпило времето им. Трябва тихо да подкрепим тялото си с храни и напитки, а ума си с веселие и добро настроение. Съдбата се проявява, когато й е време, а по този начин, тогава, и ние сме готови.

 

 

ЛИНИИТЕ

 

Ян на първо яо означава: Изчакване на поляната. То помага на човек да се придържа към това, което е продължително. Няма вина.

Опасността все още е далече. Човекът чака в открито поле. Обстоятелствата все още са познати, но има усещане за нещо предстоящо. Човек трябва да продължава живота си, както до сега, възможно най-дълго. Само по този начин той ще може да се предпази от преждевременна загуба на сила. Освободете се от чувство за вина и усещания за грешност, които ще се превърнат в източник на слабост в последствие.

 

Ян на второ яо означава: Изчакване на пясъка. Клюки. Краят носи щастие.

Опасността постепенно се доближава. Пясъкът се намира близо до коритото на реката, а водата е опасност. Появяват се разногласия. В такива моменти се зараждат конфликти в общността и вината започва да се прехвърля от един на друг. Накрая този, който е останал спокоен, ще направи така, че нещата да се развият благоприятно. Клеветите ще бъдат спрени, ако не бъдат удостоени с отговор.

 

Ян на трето яо е: Изчакване в калта Води до идването на врага.

Калта не е място за изчакване, тъй като вече се отмива от водите на реката. Вместо да събере сили и да пресече реката от един опит, човекът е тръгнал преждевременно и е затънал в калния бряг. Такова неблагоприятно положение е покана за враговете отвън и те естествено се възползват от него. Внимание и осъзнаване на сериозността на ситуацията ще предпази от нараняване.

 

Ин на четвърто яо е: Изчакване в кръвта. Излез от ямата.

Ситуацията е изключително опасна. Тя е най-тежка точно в този момент - въпрос на живот и смърт. Кръвопролитията изглеждат неизбежни. Няма път напред или връщане назад, ние сме отрязани все едно, че сме попаднали в яма. Единственото, което можем да направим е да останем твърдо на място и да оставим Съдбата да си свърши работата. Това спокойствие, ще ни възпре от утежняване на проблемите, които само ще се задълбочат, каквото и да направим. Това е единствения път навън от ямата.

 

Ян на пето яо означава: Изчакване ядейки и пиейки. Постоянството носи щастие.

Дори в средата на най-голямата опасност има моменти на спокойствие, когато нещата се относително добре. Ако разполагаме с достатъчно вътрешна сила, ще се възползваме от тези интервали за да подсилим себе си и да продължим борбата. Трябва да знаем как да се насладим на момента без да се отклоняваме от целта, защото за победата е нужно постоянство. Това се отнася също и за обществения живот. Не е възможно да се постигне всичко наведнъж. Висша мъдрост е да позволиш на хората достатъчно почивка за да се усили удоволствието от работата, докато задачата е решена. Тук се крие тайната на цялата хексаграма.Тя се различава от Чин - Препятствие (39), в това, че в този случай, докато изчакваме, ние сме сигурни в нашата кауза и не можем да бъдем лишени от спокойствието, резултат от вътрешната ни бодрост.

 

Ин на шесто яо означава: Човек попада в яма. Пристигат трима неканени гости. Почитайте ги и в крайна сметка ще имате добра съдба.

Изчакването свърши; опасността не може да бъде предотвратена. Човекът пада в ямата и трябва да отстъпи пред неизбежното. Изглежда всичко е било напразно. Но точно при такава екстремност нещата тръгват в непредвидими посоки. Без да се действа отвътре, има намеса отвън. Първоначално не може да се разбере дали това е спасение или унищожение? В тази ситуация човек трябва да съхранява съзнанието си, а не да се оттегли вътре в себе си в гневен жест на отказ. Трябва да приеме с уважение новия развой на събитията. Така, в крайна сметка, той избягва опасността и всичко се нарежда добре. Дори и най-щастливите превратности на Съдбата, често стигат до нас под форма, която първоначално изглежда странно. 

 

6. Сун - Конфликт

Thursday, February 17, 2011, 8:42:59 PM | И Дзин - Книгата на промените

Sung - Conflict 6. Сун - Конфликт  

отгоре Чиен - Съзидателното, Небе  

отдолу Кан - Бездънното, Вода  

 

Горната триграма, чийто образ е небето, има движение нагоре, а долната триграма - вода, в съответствие със своята природна тенденция, има движение надолу. По този начин двете половини се разделечават една от друга, в което е основната идея за конфликт. Атрибутът на Съзидателното е сила, а на Бездънното - опасност, лукавство. Когато силата е в лукавството, има конфликт.

Третата индикация за конфликт, от гледна точка на човек, е комбинацията от дълбоко лукавство отвътре с движеща се навън решителност. Лицето на този човек със сигурност ще бъде свадливост.   

 

Тълкуването  

Конфликт. Вие сте искрен 

И сте възпрепятствани. 

Предпазливост по средата носи щастие. 

Отиване до края носи нещастие. 

Това помага да бъде видян Великия човек. 

Това не помага да бъде пресечена Голямата вода.

 

Конфликтът се развива, когато човек чувства, че е прав и се хвърля в опозиция. Ако човек не е напълно убеден в правотата си, опозицията води до лукавство или до скрито посегателство, но не и до открит конфликт.  

Ако човек се е оплел в конфликт, единственото му спасение е да поддържа напълно ясно съзнание и вътрешна сила. Така той винаги е готов да преговаря за компромис. Да бъде продължаван конфликт до самия му край, това е зло,  дори когато човек е прав, защото враждата след това ще продължава. Важно е да има Велик човек, който да бъде безпристрастен и чийто авторитет е достатъчно голям, за да прекрати конфликта по взаимно съгласие или осигурявайки справедливо решение. Във време на размирици, не е момента за пресичане на Голямата вода. Това е опасно начинание, което не бива да се започва, защото, за да бъде успешно, се изисква цялостен фокус. Конфликт отвътре отслабва силата да се победи опасността отвън.   

 

Изображение

Небето и Водата вървят в различни посоки: 

Конфликт. 

Така, във всичките си начинания, Великият човек

Внимателно обмисля началото. 

 

Изображението показва, че причините за конфликта са скрити в противоположните тенденции от страна на двете триграми. След възникването на тези противоположни тенденции конфликта е неизбежен. За да бъде избегнат, трябва много внимателно всичко да се обмисля в самото начало. Ако правата и задълженията са точно определени и ако в група хора духовните нишки са в хармония, причината за конфликта е отстранена предварително. 

 

ЛИНИИТЕ  

 

Им в началото означава: Ако аферата не бъде продължена, почти няма да има клюки. В крайна сметка, щастието идва. 

Докато конфликтът е още в начален етап, най-доброто решение е да се изостави въпроса изцяло. Особено, когато противникът е по-силен, не е препоръчително конфликта да бъде "избутан" до крайно решение. Може да се стигне до лек спор, но в крайна сметка всичко са нарежда добре.   

 

Ян на второ яо означава: Човек не трябва да се включва в конфликта; Той се връща у дома, отстъпва. Хората в родния му град, Триста къщи, Остават без вина. 

В борба с по-силен враг, отстъплението не е позор. Навремененото оттегляне предотвратява лоши последствия. Ако, от фалшиво чувство за чест, човек позволи да бъде намесен в неравностоен конфликт, той ще донесе бедствие върху себе си. В такъв случай дипломатично отношение с разбиране е от полза за цялата общност, която няма да бъде въвлечена в конфликта.    

 

Им на трето яо е: Да се подхранва с древните добродетели носи постоянство. Опасност. Накрая идва щастието. Ако случайно сте в служба при царя, не търсете работа. 

Това е предупреждение за опасността, която върви с прекаленото разпореждане. Само това, което е било честно придобито и заслужено остава постоянно владение. Може да се случи за това притежание да възникне спор, но, тъй като то е наистина заслужено, човек няма да се окаже лишен от него. Спечеленото благодарение на силата на собствения характер не може да бъде загубено. Ако попаднеш в услуга на по-висшестоящ, може да се избегне конфликт, само ако не се работи в името на престижа. Достатъчно е работата да бъде извършена: нека успехът се преписва на друг.  

 

Ян на четвърто яо означава: Човек не трябва да се включва в конфликта. Той предоставя себе си на Съдбата, променя отношението си, и установява мир в постоянството. Добро състояние. 

Това се отнася за човек, в чиято вътрешна нагласа първоначално няма мир. Той не намира стойност в своето положение и се опитва да го подобри посредством конфликт. За разлика от второ яо, тук той е в позицията на сила и може и да успее. Но битката не може да продължава, защото правото не е на негова страна. Той не може да оправдае поддържането на конфликта пред съвестта си. По тази причина оставя себе си на Съдбата, променя мисленето си и установява траен мир в това да бъде едно цяло с вселенските закони. Това носи щастие. 

 

Ян на пето яо е: Да спорят пред него носи върховен късмет.

Това се отнася за арбитъра в конфликта, който е умен, справедлив и достатъчно силен, за да придаде тежест на правата страна. Един спор може да му бъде предоставен с доверие. Ако е на страната на правото, той постига върховно щастие.    

 

Ян на шесто яо е: Дори ако случайно коженият колан е даден на някого, до края на сутринта ще му бъде отнет три пъти.

Тук имаме човек, който е извървял конфликта до горчивия му край и е триумфирал. Предоставено му е признание, но неговото щастие е краткотрайно. Той е нападан отново и отново, и резултата е конфликт без край.

 

Показвай всички елементи

 текста е взето от страницата на Идзин във Фейсбоок и н е  е подписана, поне аз не намррих име , което да цитирам.Ако се появи такова , моля да бъда извинена предварително .

 

Стефан Хинков изследовател на Идзин

http://www.youtube.com/watch?v=cVCpr2Uq634 

http://www.youtube.com/watch?v=_k5PsAFf38Q

 

ъдържание на страницата:

„КНИГА НА ПРОМЕНИТЕ – И ДЗИН” ЦИКЪЛ ЛЕКЦИИ ИЗНЕСЕНИ В ПЕРИОДА 1926-29 г.

Въведение (на преводача)
А. Променливост и постоянство Цикъл събития ба гуа
Б. Променливост и постоянство От противостояние към съучастие
В. Същност на изкуството стр.2

Г. Постоянство в изменението стр.3
Д. Смърт и обновление стр.4

 

ЦИКЪЛ ЛЕКЦИИ ВЪРХУ „КИТАЙСКАТА КНИГА НА ПРОМЕНИТЕ – И ДЗИН”, ПРОЧЕТЕНИ ОТ РИХАРД ВИЛХЕЛМ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1926 – 1929 ГОДИНА

ВЪВЕДЕНИЕ
(на преводача)

“И Дзин” – Книгата на промените” е един от най-старите китайски трактати, отнасящ се до древен метод на гадаене. Първоначално гадателят е предсказвал бъдещето по образувалите се пукнатини при нагряване на черупка от костенурка. С течение на времето мрежата от възможни пукнатини е стилизирана и опростена в шестдесет и четирите хексаграми на „И Дзин”. Така че при поставено пред оракула питане, отговорът е в хексаграмата получена в дадения момент от произволното разделяне на снопче от петдесет стъбла бял равнец, хвърлянето на три монети, а в някой случаи – от произволното отваряне на „Книгата на промените”.

За човек със западна нагласа на ума е присъщо да отхвърли този метод като най-обикновено суеверие. За него е естествено да вземе важно решение не в резултат на хвърлянето на три монети примерно, а на базата на събиране на данни за дадения проблем. Но всекидневният ни опит, включващ безброй неуспешни прогнози, хвърля неизбежно съмнение върху научния подход при прогнозирането. Колкото повече са факторите, които определят развитието на даден проблем в бъдещето, колкото повече са тези от тях от немеханично естество и колкото по-малко е времето, с което разполагаме за да вземем решение, толкова по-голяма е вероятността да направим погрешна прогноза и предприемем погрешни действия.

Така че, както казва Алан Уотс в „Пътят на Дзен”:

„Значително преобладаващата част от важните за нас решения зависят от „подтика” – другояче казано, от „периферното зрение” на съзнанието.Така надеждността на нашите решения в крайна сметка почива върху способността ни да „усетим” ситуацията, в степента, до която може да бъде развито това „периферно зрение”.

От тук следва, че „И Дзин” не съдържа конкретни отговори на зададен въпрос, а е полезен инструмент на разположение на този, който притежава такава интуиция и който е преминал през предписаните ритуали и довел своето съзнание до състояние на вътрешно равновесие и хармония с околния свят, където интуицията добива ефективност.

Това може точно да се каже за големия немски учен – синолог Рихард Вилхелм, преводача на „Книгата на промените” на немски език и автор на цикъла лекции върху „И Дзин”, които включва този сборник.

Рихард Вилхелм (1873 – 1930) за първи път пристига в Китай през 1898 година. Започва работа в протестантската мисия на остров Циндао в северо-източен Китай. Усилено изучава китайски език и само след няколко години се появяват първите му преводи и статии.

След китайската революция от 1911 година Циндао става център, където се приютяват много изтъкнати китайски учени от старата школа, носители на традиции с повече от двехилядна история. Между тях е Лао Найсюан (1843 – 1921). През 1913 година двамата с Вилхелм пристъпват към превода на немски език на „И Дзин”.

За голямо огорчение, предполагам, на тези, които са го изпратили като мисионер в Китай, той не обръща в Христовата Вяра нито един китаец, но за сметка на това, става посланик на една чужда велика култура в Европа.

„Лао Найсюан „обясняваше текста на китайски език, аз си водех бележки и превеждах текста на немски език. След което, превеждах същия текст обратно на китайски без да правя справки с оригинала. Лао Найсюан проверяваше доколко моята версия отговаряше на първоизточника. След това следваше стилистическа шлифовка и подробно обсъждане на немския текст. На този стадий аз преработвах всеки откъс по три-четири пъти и добавях необходимите коментарии. Така растеше превода”.

За Рихард Вилхелм „И Дзин” е част от живата традиция, а не литературно наследство. За него идеите си остават живи само тогава, когато ги приемат и развиват човешки същества. Той не е вярвал в идеи, взети сами по себе си, отделно от възприемането им от хората.

През 1920 година Вилхелм се връща в Германия като утвърден синолог, но само след две години отново се връща в Китай като преподавател по немска философия и литература в Пекингския университет. През 1924 е поканен от Франкфуртския университет като професор по китайска литература в наскоро основаната катедра по синология. С негово участие през 1925 година е открит Китайският институт, които си поставил за цел да разпространява знания за Китай. От това време са неговите близки отношения с Херман Хесе и Карл Густав Юнг, отличаващи се с широта на интересите и възприемчивост към другите култури.

Ще цитирам тук откъси от словото на Карл Густав Юнг, произнесено в памет на Рихард Вилхелм през 1930 година:

„Рихард Вилхелм създаде за нас една толкова подробна и многоцветна картина на една чужда за нас култура, но тя би означавало много малко за нас в сравнение с факта, че той ни внуши и един жив кълн на китайския дух, който е в състояние да промени значително нашето мировозрение. Ние се превърнахме в участници на източния дух и доколкото успяхме, проникнахме в животворната активност на „И Дзин”.

 Функцията, залегнала в практическия опит на „И Дзин”, се намира, ако мога така да се изразя, в най-остро противоречие с нашия европейски научно-казуален мироглед. С други думи, тя е крайно ненаучна, чисто и просто забранена, оттук подложена на нашата научна оценка и в крайна сметка, неразбрана.

  Учението на „И Дзин” не почива на принципа на причинната връзка, а на непознат принцип, останал до сега без име, защото при нас не се среща, който се  опитах да опиша като синхронен принцип. Моята работа върху психологията на несъзнаваните процеси ме принуди преди няколко години да потърся някакъв друг обяснителен принцип, защото принципът на казуалността ми изглеждаше недостатъчен да обясня някои забележителни явления на несъзнаваната психология. Първото, което открих, бе, че съществуват психологически паралелни явления, които не се отнасят едно към друго казуално, а се намират в някаква друга процесуална зависимост. Тази зависимост ми се стори значителна, дадена в действителността на относителна едновременност, оттук и изразът „синхронен”. Изглежда, времето е по-малко от една абстрактност и нещо повече от един конкретен континиум, то притежава качества или основни предпоставки, които могат да се проявяват в относителна едновременност на различни места в казуален, необясним паралелизъм, както например в случаите на едновременен проблясък на идентични мисли или психични състояния. Друг пример е подчертаната от Вилхелм едновременност на китайски и европейски стилови периоди, които не могат да се свържат един с друг казуално. Пример на синхроничност на макровеличини би била астрологията, ако тя разполагаше изцяло с достоверни резултати. Доколкото действително има точни астрологически прогнози, те не се дължат на действието на звездите, а на нашето хипотетично чувстване на времето, т. е, с други думи, това, което се ражда или създава в даден момент на времето, то притежава качеството на този момент. Това същевременно е и основната формула на практическия опит на „И Дзин”. Както е известно, познанието за хексаграмата, отразяваща момента, се постига посредством боравенето със стеблата на белия равнец или трите монети, а това се основава на чиста случайност. Падането им съответства на момента.

Мисленето, изградено на синхроничния принцип, което достига в „И Дзин” своя връх, е изобщо най-чистия вид на китайското мислене. При нас това мислене е изчезнало от философската история от времето на Хераклит, за да се долови при Лайбниц отново, като едно ехо. Но то не заглъхна през това време, а продължава да съществува в здрача на астрологичните спекулации и днес все още се намира на тази степен. 

Имено тук „И Дзин” се докосва до нас. Светлината на европейския дух почти загасва.При това аз нямам предвид нашите академии и техните представители. Аз съм лекар и се занимавам с обикновени хора. Затова зная, че университетите са престанали да действат като носители на светлина. Преситихме се на тесногръда научна специализация и интелектуална рационалност. Искаме да чуем истина, която не се ограничава, а дава повече простор, която не загасва, а засиява, която не изтича като вода край някого, а прониква до мозъка на костите.

Днес, когато в Европа християнският символ е достигнал такова безсилие, че самите будисти считат, че е настъпил моментът за мисии в Европа, именно Вилхелм е този, който ни носи нова светлина от Изтока. Тази е културната задача, която Вилхелм си е поставил. Той е разбрал колко много би могъл да ни даде Изтокът за изцеление на нашата духовна нищета.

Но за съжаление духовните просяци в наши дни са твърде склонни да приемат милостините на Изтока in spiese, т.е, да си присвояват на доверие духовните богатства на Изтока и да подражават сляпо на неговия маниер. Това крие опасност, от която не можем достатъчно да се опазим и която самият Вилхелм ясно е съзирал. На духовна Европа няма да се помогне с една гола сентенция или с ново гъделичкане по нервите. Това, което Китай е съградил в продължение на хиляди години, ние не можем просто да откраднем. Още повече трябва да учим как да назоваваме нещо, за да го притежаваме. Каква полза от познанията дошли от Изтока, когато ние изоставяме собствените си фундаменти като преживени заблуди и като бездомни пирати се заселваме тайно на чужди брегове?Пътят ни започва от европейската действителност, а не от упражненията по Йога, които замъгляват относно действителността ни. Трябва да продължим превода на Вилхелм и се покажем добри ученици на учителя. Както той е превел източната духовност към европейския смисъл, така и ние би трябвало да доведем този смисъл до живота.

(Искам да отбележа с благодарност, че този откъс от словото съм взел от предговора към „Тайната на Златното Цвете” („Китайската Книга на Живота”). Преводът, и на предговора, и на книгата са на Андрей Крупев и Юлия Ковачева.)

Направените от мен преводи, включени в този сборник, са цикъл от лекции, прочетени от Рихард Вилхелм в периода от 1926 до 1929 година. Примерите, които той разглежда в своите лекции, са специално подбрани и представляват отговори, намерени в „И Дзин”, на въпроси, свързани със ситуацията в света по това време (1926 – 29 г.).

Както подчертах в началото, “И Дзин” – Книгата на промените” е един от най-старите китайски трактати. С лекциите, си посветени на „И Дзин”, Рихард Вилхелм просто и образно ни запознава с основите на китайската философия, като прави паралели с европейската традиция. Като взема за пример хексаграми, получени в резултат на методите на тази древна книга, той ни разказва за поятието промяна, за ролята на човека в света, за това как можем да се научим да преодоляваме кризите в живота си, за удивителните процеси, които произтичат в човешката душа, за разбирането на живота и смъртта и за още много друго.

Книгата дава достатъчен материал за собствен размисъл и заключения върху парадигмата на непрестанно менящото се съотношение ИН / ЯН в процеса на съществуванието, единение на интуиция и разум, спонтанност и логика, прозрение и дискурс, почувствано и осъзнато, иманентно и реализирано – стремежът към което е и действителния залог на човешкото съществувание, разиграващо се през последния милион години като опит за материализиране на духа и себеодушевяване (или самоосъзнаване) на материята .

Това е оценката на Крум Ацев за книгата на Ан Чън „История на китайската мисъл” и мисля, че имаме всички основания да я приложим и към лекциите на Рихард Вилхелм.

Тези лекции са естествено допълнение към превода на „И Дзин”, но Рихард Вилхелм не цели с тях да направи своите слушатели експерти по тълкуването на тази книга, а да бъде първа крачка към задълбочаване на техния интерес към философията на Китай, да я направи по-близка и по-понятна, такава каквато я вижда и той – живо древно знание, а не застинала традиция.

Shi-jian

 

АПРОМЕНЛИВОСТ И ПОСТОЯНСТВОЦИКЪЛ СЪБИТИЯ БА ГУА

 

Ако искаме да разберем “Книгата на промените”, “И Дзин”, то следва да се изясни, че първоначално тя е била предназначена за гадаене и е давала положителни или отрицателни отговори на определен кръг въпроси. Цялата черта означавала “да”, а прекъснатата – “не”. Все пак, още в най-дълбока древност, смисълът на предсказването не се e изчерпвал с това, а с течение на времето тази несложна процедура се е превърнала в способ за постигане на света. Докато в същото време в Европа всичко се свежда до категорията на чистото битие, в китайското мислене решаваща роля играе концепцията за изменението. По такъв начин китайската философия заема междинна позиция между будизма и философията на екзистенциализма. Ако приемем в качеството на полярни противоположности будизма, за когото всичко съществуващо не е нещо повече от илюзия, и философията на съществуванието, която осмисля съществуванието като реалност в света на илюзорно ставане, то китайският светоглед се изявява като опит за помирението им – посредством въвеждане на времето. Когато се срещнат две несъвместими условия, те могат да съществуват, следвайки се едно друго във времето, преминавайки едно в друго. Това е главната идея на “И Дзин”: времето поражда едновременно противопоставяне и съучастие.

Но защо е необходимо да се приемат за основа противоположностите? От практическия опит е известно, че всичко преминава в своята противоположност. Всъщност наличието на противоположностите прави възможен опита. Без противопоставяне на обекта и субекта е немислимо съзнаването и познанието на нещата; върху контраста между светлината и тъмнината се изгражда сетивното възприятие. Противоположностите са необходими за да блесне светлината на съзнанието. Но в “И Дзин” противоположностите не са нещо самозадоволяващо се – те са само състояния, сменящи се едно друго. Така че самото противопоставяне става относително.

Цялата работа е в избора на правилното отношение. Ако изборът е верен, стремежът към един полюс, откоето се подразбира негативно отношение към другия, се сменя от свободно движение в потока на времето и изживяване на противостоянието вътре в себе си.

При това, цялата работа по адаптация към конфликта във външния свят се извършва вътре. Ако се успее да се съхрани хармония между вътрешното “Аз” и окръжаващия свят, – светът при всичките му многообразни прояви – не ще причини вреда. Тази идея е основния принос на Кун-дзъ (Конфуций) в “И Дзин”. Сред другите китайски мислители от древността Кун-цзъ може да бъде определен като философ на приспособяването. Така, в съответствие с едно от неговите изказвания,няма смисъл да се изработват веднъж за винаги определени отношения към явленията  в света  и да  се следват при всички обстоятелства. Липсата на гъвкавост води до резултат, право противоположен на очаквания и битката ще се води вечно. И тъй като в съответствие с този закон моментът на победата едновременно е и повратна точка, на нито една от страните не е съдено да достигне окончателна победа. Трябва се да пребивава в хармония със своето обкръжение, богатият трябва да се държи така – както е прието при богатите, бедният – както е прието при бедните; в чужда страна, да се държиш, така както е прието там. По този начин се постига равновесие между вътрешното “Аз” и обкръжаващия ни свят.

За постигане на хармония е необходимо да се заеме правилна средна позиция. Времето, както беше казано, е необходимо за възприемане на противоположностите.

Важно е да престанем да бъдем играчка в ръцете на времето, защото времето става истинска реалност само за тези, които го възприемат от неподвижна точка. Дотогава, докогато сме подхвърляни от един миг към друг, докогато нашето въображение точно възпроизвежда фантазиите на нашето минало и се обръщаме ту със страх ту с надежда към бъдещето – ние не сме нещо повече от вещ между вещите, предоставени на волята на съдбата, подобно на всички други механични обекти. Но когато ни се отдаде да възприемем в някоя средна точка и времето, и неговата противоположност, без да отхвърлим нищо, кръгът се затваря и времето се преживява като Вечност. В това е патосът от казаното в “Чжун-юн”за “осъществяването на средното и хармоничното”. Това е сърцето на конфуцианското учение. 

Когато говорим за противоположностите в “И Дзин”, необходимо е да помним, че материалът е представен абстрактно. Разбира се, всички образи съдържат конкретни символи, но всеки образ води в безкрайното пространство на себеотражението. Да вземем, например, символа ИН . ИНможе да бъде жена, но може да бъде също така и син, може да сочи министър, а в някой ситуации може да представлява емоционален елемент в противоположност на интелектуалната сфера. ИНсъответства на вегетативната система у човека, на анима-та в противоположност на анимус-а. И, обратно, ИН може да символизира мъжкото начало в жената, присъствуващо като производно качество във всяко женско същество. Така че ИН винаги не е първична същност, а елемент, получен от другите. Така възникват противоположностите. Взаимодействието е вездесъщо; важни са не дадените веднъж за винаги понятия, но отношенията между тях – съществуванието на тези понятия, в които се проявява динамиката на противоположностите. Противоположностите се предизвикват едни други и затова с тяхна помощ, човек може да хармонизира света.

 Според “И Дзин” основа на всичко е Тайцзи. Тайцзи (Великия предел), това е Върховният Абсолют, врата към феноменалното; Единното, или с други думи, откъдето е произлязло всичко. Но, в отличие от западната традиция, в Китай проявяването на Единното означава начало на раждането на неговата противоположност. Гьоте беше казал, че всяко категорично изказване носи в себе си противоречие. Така и тук: ако представим Единното с линия в пространството, възниква неговата противоположност. Пространството се оказва разделено на горно и долно или, при друго разположение на линиите, на дясно и ляво, предно и задно. Шестте проекции в пространството, съгласно китайската философия, се получават от различните положения на една линия.


Тази линия извиква на живот полярната двойственост; първичният положителен полюс се означава с цяла черта (ЯН), а вторичния, отрицателен полюс – с прекъсната (ИН). Заедно с първоначалната линия те съставляват триада като основание на реалността. Триадата е едно от най-важните понятия в традиционното китайско мировозрение – сань цай – Небето, Земята и свързващия ги човек. Затова в Дао дъ дзин е казано: “Едното ражда две, двете раждат три, трите раждат цялото многообразие от неща.”.

Началото на феноменалния свят се задава от тези три понятия. А що се отнася до у вей – “недеянието”, еднакво важно и за даосизма и за конфуцианството, това понятие не намира паралел с квиетизма (безучастно отношение към окръжаващата действителност), така, както ние го разбираме. У вей – това е готовност да изпълняваш в света на феномените ролята си, предопределена във всеки момент от времето и средата.

Количеството възможни комбинации от цели и прекъснати черти съставят две на трета степен, което е равно на осем. Затова енергиите, формиращи реалността, в „И Дзин” се представят от осем възможни първични знака или триграми ба гуа.

Като приписва на ян-ската черта свойство сила, а на ин-ската – податливост (съответно позитивност и негативност), получаваме следните осем знака гуа.

Първият знак гуа е ЦИЕН, „Съзидателният”. И трите черти са силни. ЦИЕН е силата, целенасочеността, на която е присъщ непреклонният стремеж нагоре.


КУН, „Приемащата”, е знак гуа, състоящ се от три прекъснати линии, той е противоположност наЦИЕН.


Ако предположим, че ЦИЕН е времето, то КУН ще бъде пространството. Времето има само едно измерение и винаги се движи напред. За ЦИЕН, „Съзидателният” , не съществува възвратно движение. Времето може само да бъде спряно, и ако ЦИЕН отслабне, то просто изчезва.

КУН, „Приемащата”, пространственото, не се движи, или по-скоро, тя обладава вътрешно движение, разбирано като саморазделение и състояние на покой, като затваряне вътре в себе си. Следователно, движението на КУН никога не е насочено към обекти, то е движение вътре в себе си.

ЦИЕН и КУН са основната двойка противоположности в света. Най-често свързвани с тях образи са Небето и Земята или Бог и Природа, както би ги нарекъл Гьоте. Но не трябва да се забравя, че това са само образи, те не са точно очертани, а отправни точки на мисленето. Всичко е подвижно, текущо, подложено на изменение. Така че, единият образ може да сочи духовното, а другят – материалното. В областта на духовното, първият, ЦИЕН, „Съзидателният”, творчеството, е интелектуалният аспект, а вторият, КУН – емоционалният. В безкрайна перспектива значението на образите се определя от отношенията, които са възможни между гуа.

На ЦИЕН бащата и КУН майката съответстват шест деца. Майката взема от Бащата „Съзидателният”, (творчеството), една черта и се получава образът на Големия брат, близък на образа на Майката. При дъщерите е обратно. (В съответствие с тази идея се смята че синовете идват от майката, а дъщерите от бащата, но може да се говори за по-далечни предци.)

Големият син, ДЖЪН е „Предизвикващият” (импулсът, движението, променливата енергия). Това е електричеството, което блуждае в земята рано напролет.


Тази енергия по-различно се въплъщава в средния син КАН. Сега това е Вода, по-точно Вода в движение: “Към Небето тя се издига, от Небето се снишава, вечно се мени.” Това е водопад разбиващ се в пръски, издигащ се в облаците и отново изливащ се като дъжд. Това е “Бездънният”, не познаващо предел, безвъзвратното потапяне в глъбините. Движението е представено с активна централна черта, ограничена отгоре и отдолу с две прекъснати черти.


Движението достига предел при малкия син, ГЪН, „Неподвижният” (запазващия покой, планината). Тук силната линия е най-отгоре, движението се стреми да уподоби растежа на растенията, тъй като в Китай планината се вписва в понятиен контекст, съвършено различен от европейския. В Китай Планината е част от окръжаващия свят; това са горите, растящи на нейните склонове, това са растенията, които прокарват стръкове благодарение на нея, животните, които се размножават на нея, облаците, които носят влага на околните поля. Планината представлява център на живота. Именно тази идея е в основата на ГЪН, „Неподвижният”. В този знак гуаНебесното се концентрира върху Земята: отдолу – Земното, отгоре – Небесното, затова благотворните атмосферни влияния се привличат към земята и животът се довежда до хармония.


Същото движение имаме при дъщерите. Голямата, СЮН, „Благата” (проникването) . Нейният образ е Вятърьт. Вятърът – това е, което прониква във всяка цепнатина, без да прилага никаква сила; вятърът присъства навсякъде, тъй като е безплътен. Интересно е да съпоставим СЮН с противоположния му знак ДЖЪН. ДЖЪН – това е импулс, подобен на електричеството, гръм, докато СЮН е нахлуване на въздуха. СЮН е по-близо до материалното от ДЖЪН и затова движението на СЮН е по-друго: ДЖЪН, макар и много подвижен не е активен. СЮН се приспособява към обстоятелствата. Тя прониква и, благодарение на своята пластичност, постига своя стремеж. СЮН, освен другото, е и Дърво, корените на което проникват навсякъде, за да получи жизнени сокове от земята.


В структурата на ЛИ гуа, средната дъщеря, силните линии са отвън, податливата – отвътре. Неговият образ е Огънят, „Прилепчивата”, (сцеплението, светлината). Огънят не може да съществува сам по себе си, не съществува пламък без горящо вещество. Забележително е, че източното и западното мислене различно разбират този процес. За западното съзнание елементите, такива като Огъня, до най-ново време, са се смятали за вещества. Европейците мислели за Въздуха, Огъня, Водата, Земята като за вещества. В Китай Огънят се възприема различно, в него са виждали не субстанция, а събитие, явление, подобно на други явления. Пламъкът съществува дотолкова, доколкото съществува дърво. Затова да се прилепиш към нещо, означава да имаш за това някакво основание. В това отново се проявява противоположността на ЛИ и КАН.

Различието на европейския и китайския подход е особено забележимо, ако пренесем тези понятия на равнището на космическото. Тук ЛИ е Слънцето, зависещо от Небето. Ние виждаме в Слънцето източник на светлина, а в Китай то е нещо второстепенно, по-скоро, концентрация на небесна светлина, осветяващата Земята светлина е концентрирана в Слънцето. Но самото Слънце напълно е във властта на Небето. На космическо равнище КАН е Луната. Затова за вдлъбнатите огледала в Китай са казвали, че те “събират огъня на слънцето”, а за изпъкналите – че те “събират водата на луната“..

Движението достига своята кулминация при малката дъщеря, ДУЙ, „Радостната” (веселата). В ДУЙгуа податливата черта допълва силните долни черти. Символът ДУЙ е усмихваща се уста, усмивка и радост, но с оттенък на тъга. Интересно е как символиката на знаците се уподобява на годишните времена. ДЖЪН е пролет, ДУЙ – есен. Есента е радостна, това е времето на прибирането на реколтата, времето когато пренасят събраното на полето в хамбарите. Но при цялото й веселие, есента е време на равносметка. Есента е началото на смъртта. Зад позлатата на нейната радост се крие суровост, още непроявена, но станала вече неотменна част от настоящето. В света на природата ДУЙ символизира Езеро, но Езеро не като вода, а като сияещ, отразяващ феномен, например езеро в подножието на планина (ДУЙ също така съответствува на метал). ДУЙ може да бъде и лека мъгла, вдигаща се над езерото и стелеща се по земята, неподвижна, замъглена вода, езеро или блато. С други думи, вода в аспект, който не е отразен в КАН, който е символ на активната вода. ДУЙ – това е атмосферната вода в състояние на покой. ГЪН пребивава в земните предели, но е жизнена сила, която Планината придобива чрез своя небесен аспект. ДУЙ, напротив, е покоящ се аспект на небесните води, а източникът на нейната радост е в земните дела. Така че, Планината и Езерото образуват контрастна двойка.

Въз основа на тези понятия е възможно да се направи заключение как в теорията на “Книга на Промените” се разглежда процесите на възникване, битието и изчезване. Творческият импулс (ЦИЕН), потапяйки се в средата на меона – изпълнението (КУН), действа преди всичко като подтик (ДЖЪН) за последното. Следва неговото пълно потапяне (КАН) в меона, което води до създаване на творимото, до неговото пребиваване (ГЪН). Но тъй като светът е борба на противоположностите, творческият импулс постепенно отстъпва, съзидателните сили изтъняват (СЮН) и по инерция се запазва само тяхното сцепление (ЛИ), което в края на краищата води до разпадането на създалата се ситуация, до нейното разрешение (ДУЙ), изясняването й.

В “Книгата на промените” първичните гуа са представени в две различни последователности в зависимост от организиращите принципи.

Шо гуа ( което може да се преведе като Обсъждане на гуа”, едно от “Десетте криле”, класически коментаторски текстове, влизащи в “И Дзин”) ни дава съдържателна медитативна схема, представяща живота във вид на затворена серия от повтарящи се изменения. По-долу е показана тази схема според посоките на света и периодите от денонощието. Юг е горе, така, както е прието, според китайската традиция.

Юг


Север

Осемте знака гуа в последователноста на шо – гуа 

На тази схема е показано развитието на живота в пространството и във времето. Пространството е привързано към страните на света, придвижването на слънцето по небосклона отразява развитието в земен план. В степента в която времето се изменя, пространствените противоположности се сменят една друга и в крайна сметка се затварят в хармонично цяло. По този начин, ба гуа често се разпределят по часовете на денонощието и разбира се, лесно могат да бъдат съотнесени и към годишните времена. С годишните времена, също така, е свързан цикъл от дванадесет гуа-хексаграми, така наречените пи гуа, но той е построен на други принципи, затова тук няма да го разискваме.

И така, ба гуа се съотнасят към часовете на денонощието и страните на света, а освен това, и към състоянието на психиката. В началото на втората част на “Фауст”, например, също се проследява съответствието на определени психически състояния и часовете на нощта. Фауст, уморен от живота, преживява прилив на жизнени сили след 11 часа вечерта. В тази сцена Гьоте е удивително съзвучен с “Книгата на промените”.

Присъщото на всеки от осемте пространствено-временни периоди въздействие се реализира във временни отрязъци от по три часа и постига своя максимум в средата на периода. Така например, първия стадий е от 4:30 до 7:30 часа, точката на най-висше въздействие е в 6:00 часа – времето на идеалния изгрев на слънцето. Освен това, разглежданата концепция предписва да се разположим в средата на кръга с лице на юг. Тогава движението от ляво на дясно става психологически естествено.

Да преминем към описание на стадиите така, както са дадени в “Шо гуа”.

Божеството пристъпва напред в знака ДЖЪН, довежда всички същности до завършеност в знака СЮН, позволява им да се видят един друг в знака ЛИ, позволява им да си служат един на друг в знака КУН, позволява им да се радват в знака ДУЙ, води битка в знака ЦИЕН, труди се в знака КАН, приключва в знака ГЪН.

 “ШО ГУА” 9-5

1. “Божеството пристъпва напред в знака ДЖЪН

Тук божеството се разбира като израз на отново пробуждащата се жизнена енергия. ДЖЪН гуа, “Възбуждането”, “Импулсът”, означава моментът, когато животът започва отново. Непрекъснатата небесна черта отдолу символизира чистата сила – задача на която е да приведе земния план в движение. Слънцето се надига, нощта преминава в разсъмване, нещата придобиват реалност.

Първи, с отхвърлянето на покривалото на съня, се пробуждат към живот най-дълбоките пластове на психиката. Самото това действие набелязва връзката с външния свят. Затова тук, в самото начало на деня, трябва да се приеме съзнателно решение. Въпреки че в това първо движение на живота нещата още да стоят далече, именно защото са далече, трябва да се повлияе на зараждащия се свят така, че да не се допусне приближаване на неблагоприятното. Знакът ДЖЪН, “Възбуждането” е много активен. Природата на тази активност определя, какво отношение ще има към нас това, което става в обкръжаващия ни свят. Така както слънцето започва своя път по небосклона, като герой, на когото е съдено да стане победител, и човекът е длъжен съзнателно да предвижда победа в ежедневната битка и активно да предусеща деня и дневните дела още преди да е поставено началото, когато всичко е в процес на зараждане.

2. “То довежда всички същности към завършване в знака СЮН

Следващият стадий, СЮН гуа, ни пренася от областта на спонтанната субективност в сферата на обективната реакция. СЮН, “Проникващата”, “Благата”, изразява идеята за проникване. Това е знак за изявяване на формата. Започва денят и животът, пробуждайки се, изведнъж става реалност. Забравеното през нощта разнообразие от жизнени потребности отново е с човека, във всички свои подробности, и е необходимо да им се даде дължимото. Затова по-разпространеното обяснение гласи: “Завършеност означава всички същности да станат чисти и съвършени.” Нещата придобиват отново реалност.

Любопитна концепция според която обектите от време на време губят реалност, но отново я придобиват, когато човекът насочвайки своя интерес към тях, отново им придава значимост. Тази идея психологически е много точна: Ако загубим интерес към някакъв обект, за нас той престава да съществува. Той изчезва в хаотичната маса на всеобщото битие, което няма никакво отношение към нас и е несъществено за нас. Човек обръща внимание само на тези обекти, с които може да установи връзка, позволявайки на нещо от себе си да премине към тях. По този начин ние създаваме себе си и, като следствие, света около нас – всеки ден отново. Затова има смисъл да изграждаме нашия свят грижливо и от напред да определяме степента на заинтересованост към едно или друго нещо. Във всички случай това води до изразходване на сила. Ако при това променяме направлението на тази сила, и поставяме по пътя й прегради, това неизбежно води до натрупване на отрицателни резултати. По-разумно е да избираме обектите на нашето внимание преди те да се окажат твърде близо. Забавянето или отказ от този избор ще доведат до това, че обектите сами ще предявят своите права на нашето внимание независимо от нашите намерения. Такова внимание, наложено на сила на пасивния наблюдател по правило е дисхармонично. Но, ако подготвим началото на настъпващия ден навреме, т.е, когато божеството пристъпва напред в знака ДЖЪН, “Възбуждащото”, може да се преживее деня в хармония. Предусещайки тази хармония ние трябва да решим какво желаем да преживеем в течение на деня и без колебание да придадем форма на бъдещите преживявания, в съответствие със своята природа и с приетото решение. Въпреки че подобно отношение изисква отстраненост, то никога не преминава в откъсване, то обединява силите и ни дава възможност ефективно да използваме своята енергия..

Пред нас е първата двойка противоположности. СЮН, “Проникващата”, “Благата”, следваща следДЖЪН, “Предизвикващият”. Последователността във времето, едно след друго, примирява тези противоположности и именно във времето човек за първи път избира това, което по-късно ще определи кръга на неговите занимания. Веднъж направили своя избор, ние ще можем да постигнем своята цел, без да вършим действия, защото сме разпределили своето внимание, а реално става само това, което е значимо. Всичко, което ни причинява безпокойство, поставяме на заден план. Ако да се отстрани източникът на безпокойство е невъзможно, ако е неизбежен сблъсък с проблема, ние се подготвяме да го посрещнем с мекота а не с твърдост. Твърдостта никъде нищо не решава, тя придава на нежеланото само по отчетливи очертания. Докато Вятърът, “Мекотата”, е способен да разтваря. Та нали от мекотата на пролетния вятър се разтопяват ледовете, втвърдени по време на зимните бури.

3. То позволява да се видят един друг в знака ЛИ.”

Настъпва пладне, висшата точка на деня. Това време преминава под знакаЛИ, “Прилепчивата”, “Светлина”, “Ясност”. “То позволява да се видят един друг в знака ЛИ, се казва в “Книгата на промените”, ЛИ е светлината, в която всички същности се виждат една друга. ЛИ е гуа на юга. Когато Съвършеномъдрият обръща лице на юг, за да слуша Поднебесната, когато се обръща към света, за да управлява, той следва това” Тук нещата започват да се съотнасят едно спрямо друго, тук намира своето начало действието. Но само по себе си това действие е необикновено, доколкото в неговата основа лежи съзерцанието. Съществуват различни способи за опознаване на хората и нещата и отношението към тях. Могат да се извлекат характерните признаци на обекта и да се направят изводи за неговите свойства и след това на базата на тези заключения да се направят съждения. Това е наблюдение. Възможен е и друг път – чрез съзерцание, интуиция, не напълно логически, но и не противопоставящ се на логиката, а лежащ извън сферата на нейното действие. Предразсъдък е да се мисли, че интуицията противоречи на логиката. Истинската интуиция не враждува с логиката, но се намира извън нейните предели. Тя, така да кажем, не виси на тънката нишка на дедуктивното мислене, а се покои на много по-широка основа. И само такава интуиция е действена. В същност, деятелността винаги произхожда от разбирането на вътрешният живот на другата личност. Външното въздействие чрез сплашване може до някое време да има силен ефект, но никога насилието не дава реален резултат. Истински дълбоко въздействат съзерцанието и разбирането изотвътре, точно затова деятелността е съчетана с “яснота” относно вътрешния живот на другите. В това е принципът на творческото начало на културата, възприет от Кун-дзъ от “Книгата на промените”, принципът, който, като се абстрахираме от временните отстъпления, винаги оправдава себе си в хода на историята.

4. “То позволява да си служат един на друг в знака КУН

Когато всичко се проясни идва ред на КУН гуа, “Приемащата”. Значението на КУН се реализира тук не на космическо ниво, а в рамките на психологията – като съучастие. Установяването на взаимоотношения между субекта и обекта води до взаимно служение и съучастие, и благодарение на това, всичко съществуващо се храни и получава завършеност.

Завършеност в живота се получава само при съучастие. Никой не завършва започнатото в самота, без подръжка; всяко дело изисква съучастие. Така например на художника е необходима социална среда, за да завърши своето произведение; на него повече, от колкото на всеки друг. Но съучастието не е просто солидарност с ближния А, или ближния Б, които се е случило да са наоколо. Съучастието може да се простира през векове и хилядолетия. Ако такова не ни предлага нашето непосредствено обкръжение, нищо не ни пречи да се обърнем колкото ни се иска назад в миналото и там да встъпим в живо общуване , основано на съучастие, което ще ни помогне да завършим започнатото дело. Кун-цзи се е намирал в пълна идейна изолация, но това не му попречило да се свърже с Чжоу-гун, въпреки че ги разделяли пет века. Но обикновено не се налага да ходим толкова далече. Като правило са намира другар с когото можем и трябва да изпълним започнатото дело. При това важно е да помним, че подобна работа се оказва служене. Всяко дело – това е служене и отговорност. И точно така трябва да се отнасяме с предприетото дело. Затова не ни се налага твърде щателно да избираме хора за съвместни дела. Ако сътрудничеството завърши с неуспех, вината ще бъде наша. Защото съзерцавайки и опитвайки се да постигнем вътрешната природа на човека, ние трябва да се научим да намираме допирната точка. Само когато се установи такава връзка, става възможно завършването на започнатото дело.

5. “Божеството дарява радост в знака ДУЙ

Наближава вечерта, представляваща интересен контраст на утрото. Привършват дневните дела. Всички нишки се сплитат заедно. Ние сме вДУЙ гуа, “Радостната”, “Развръзката”, “Просветлението”, за което четем:Божеството дава радост в знака ДУЙ” Всичко, което е донесъл денят, ще бъде осъзнато и прието с радост. Това е много важно, защото без радост в сърцето е невъзможно да се работи със себеотдаване. Без да бързаме трябва да се освободим от натрупалият се през деня прах. Времето на праха се асоцира непосредствено с предшестващияКУН гуа. Могат да възникнат най-различни трудности и неуредености, но си заслужава да се отърсим от праха. – и всичко ще започне да излъчва радост. Само тогава работата може да се счита ползотворна и тогавабожеството дава радост в знака ДУЙ”.

В този знак се въплъщава активният аспект на живота.

Но ето настъпва нощта.

6. То води битка в знака ЦИЕН

Въпреки че нощните часове се различават от дневните, те не са по-малко ползотворни. Цикълът на деятелност е завършен, ние встъпваме в ЦИЕНгуа, “Творящото”, за което се казва “То води битка в знака ЦИЕН.” Но денят е преминал, каква творческа деятелност е възможна? Не е ли естествено творчеството да се отнася към началото на деня? В “Съзидателният” се реализира друго значение. Написано е То води битка в знака ЦИЕН.” Денят с неговите грижи е останал назад, той е завършил увенчан с радост и веселие. Но сега пред нас застава въпросът бил ли е този ден ползотворен или е преминал напразно? И затова ЦИЕН, “Съзидателният”, очаква отговор. От този, който поема върху себе си отговорност, ще се търси такъв неизбежно. На прага стои страж, с мерки по-строги от повърхностните оценки и социални предписания. Той търси отговор, ще покълнат ли семената на събраната реколта или всичко ще завърши без перспектива за по-нататъшно развитие? Както ноемврийския вятър отнася всичко гнило и поддаващо се на тление, а щади само това, в което е закътан живот, който ще може да разцъфти следващата пролет, така и човекът преди да се потопи в съня си, нищо не му пречи да се обърне назад , да се посвети няколко мига на преминалия ден за да улови неговата същност. Затова ние четем То води битка”.Това е битка на деня, оспорващ своите права пред лицето на божествения съд. Небето това еТворящето или Бог; и човекът е длъжен да отстоява своя успех, противостоейки на Божеството, но Божество, което се възприема тук не като нещо външно, а като Божественото в себе си. Това е главното. Само ако аз съм завършил своето дело, мога да водя битка с божественото в себе си. Даже ако отчаянието и подтиснатостта в мене се окажат по-силни и всичко да изглежда безполезно, аз мога да отстоявам своето право пред този вътрешен глас, ако съзнателно поемам отговорност за своите действия. Така и Иаков в библейската притча се бори с ангела и претърпял поражение, все пак се чувствува победител. Цен-цзъ, ученик на Кун-цзъ изразява същата идея с думите: “Всеки ден се проверявам в три (отношения)”

7. “То се труди в знака КАН.” 

Настъпила е нощта. На това време на денонощието съответства КАН гуа“Бездънният”, “Потъването”, за което се казва То се труди в знака КАН.”.“Бездънният” в дадената последователност на гуа се изпълва с особено значение, важна роля при това играе Луната. Това е нощната страна на живота, когато денят става безплътен и човек събира плодовете на деня в бездната на безсъзнателното. Този процес протича най-различно. При повечето хора значителната част от живота протича “на повърхността”. Всичко, което се е проявило външно, попада сега в съкровищницата на сънищата. То се връща в съня, видоизменя се и приема форма, в която да бъде предадено в безсъзнателното. Но китайците казват, че истинският мъдрец не сънува. Мъдрецът минава без оживяващи образи, защото той пребивава в състояние, когато всяко преживяване достига съкровените дълбочини на неговото същество, чертата в центъра е непрекъсната линия, лежаща между рязко прекъсващи се краища. В тази точка животът са свива около своя център, потопява се в сън, а сънят гаси съзнанието. Това е нощ, когато никой не е способен на производителна работа. Останала е само една възприемчивост, но не абсолютно неподвижна, а носеща в себе си заряда на миналия ден. И ако в него има нещо ценно, то намира своето продължение.

8, “То приключва в знака ГЪН.”

Встъпваме в най-странното време – ранното утро. Неговият знак е ГЪН, Планината, “Покоящето се”. За него се казва “То приключва в знака ГЪН.” “ГЪН е гуа на северо-изтока, където всички същности завършени в края, се завършват и в началото.” В Китай на северо-изтока определяли мистично значение, като на място на живота и място на смъртта. Било е време, когато във всички градове на Китай са издигали храмове посветени на планината Тайшань, най-високата планина на Северо-източен Китай. И доколкото Тайшань считали за място, където се срещат живота и смъртта, в тези храмове отбелязвали и ражданията и смъртта. Отнесено към периодите от денонощието това означава затихване на импулса на вчерашното и подготовка за утрешното.Правилният начин на живот изявява огромната възраждаща сила на тези часове. По точно, именно по това време се зараждат нови енергийни вълни. Който е в състояние да приеме тази вълна, ще получи възможност да преживее чрез нейната енергия и максимално наситен ден.


Описание на деня, разгърнато в протежение на 24 часа

Описанието на деня, разгърнато в протежение на 24 часа, естествено е било уподобено на човешкия живот. В това се открива една от закономерностите на китайското мислене. Животът е уподобен на ден, който постепенно придобива форма, разкрива своята плодотворност, който трябва да отстои себе си, да обере плодовете си и който, накрая, завършва в таинството на ГЪН,“Покоящето се”, Пребиваващото”, където се докосват миналото и бъдещето. В конфуцианството ние не намираме ясно описание на това, как и какво се случва при достигането на Планината. Животът влиза в ГЪН, Планината, и излиза от нея отново. Същото човешко същество, но в ново тяло, или друго, събрало в себе си зрелите плодове на живота и с това започващо нов живот? Конфуцианството не говори нищо по този въпрос. Даосизмът е възприел от популярния Будизъм идеята за преселение на душите. Във “високия” Будизъм не съществува доктрина за преселение на душите в нашето разбиране, доколкото Будизмът признава само състоянието, но не и субстанцията, даже, когато се отнася и до субстанцията на душата. Най-общо казано: интерпретацията на Планината не е толкова важна, във всеки случай в основата лежи идеята за Промяната. Встъпвайки в Промяната, без при това да се губи центъра, е възможно от преходно състояние да се издигнем към състояние на Вечност. Затова е възможно създаване на творения, които благодарение на еволюцията и последващата инволюция, да съдържат “напрежение”, което да ги прави неподвластни на смъртта. Създаденото не изчезва, а ще бъде пуснато в нов цикъл. В този смисъл задачата на човека е в това, да живее живот, в който такова напрежение е възможно. Енергията, съставляваща живота, трябва да бъде концентрирана до такава степен, че когато отпадне всичко външно, да остане една реалност, една ентелехия *, която отново да приеме форма и да встъпи по пътя на по-нататъшните промени.

Противопоставянето и съучастието се допълват едно друго; противоположностите правят възможно самопознанието, а съучастието е необходимо на индивида, за да намери своето призвание. Заедно противопоставянето и съучастието завършват делото, продължавайки миналото и пренасящи нещо към бъдещото. Тук бъдещето не е просто илюзия, времето просто не тече, а става кайрос (повратна точка, момент за приемане на решение), значещо време – т.е, време, способно пред лицето на Вечността да потвърди миг на реалност.

* ентелехия – особена метафизическа жизнена сила, действена мощ, която не е сляпа, подобно на природните сили, а действува целесъобразно.


ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ ЛЕКЦИИ
(на преводача)

Всяка хексаграма се получава в резултат на комбинация на две триграми ба гуа. Хексаграмите могат да изразят всяка една ситуация от световния процес, ситуации, породени от съпричастието и противопоставянето на силите на светлината и тъмнината. Хексаграмите се наричат на китайски „гуа” (символ). Номерацията на чертите в хексаграмата започва отдолу. Първа черта е най-долната и се се нарича начална. Най-горната черта се нарича не шеста, а горна (шан).

Чертите символизират етапите в развитието на една или друга ситуация, изразена посредством дадена хексаграма. Позициите – нечетните  (началната, третата и петата) се считат за позиции на светлината – ян; четните (втората, четвъртата и горната) – за позиции на тъмнината – ин. Случаите (половината от възможните), когато светлината черта се озове на светлинна позиция, а затъмнената – на затъмнена, се приема за “уместност” на чертите, в тях силата на светлината или тъмнината придобива своето място. Това положение се смята за благоприятно, но не винаги то е най-доброто.

Хексаграма ДЗИ ДЗИ, 63 е с абсолютна „уместност” на чертите. Хексаграма УЕЙ ДЗИ, 64 е с абсолютна „неуместност” на чертите.

Хексаграмата може да се разглежда като съставена от три двойки черти, олицетворяващи действащите в света три космически потенции – небе земя и човек.


Всяка хексаграма може да се разглежда и като съчетание от две триграми. Тяхното взаимоотношение характеризира конкретната хексагарма:


Предполагало се, че мракът привлича светлината, както и светлината привлича мрака. Затова в хексаграмите целите черти си кореспондират с прекъснатите. Когато аналогичните позиции (1 – 4, 2 – 5, 3 – 6) са заети от различаващи се черти, се смята, че между тях “има съответствие”, в противен случай – “няма съответствие”

Особено внимание при анализа на хексаграмите се обръща на втората и петата черта. Те са централни в долната и горната триграми, т.е, там по най-съвършен и уравновесен начин се проявяват качествата им.

В горната и долната триграми аналогичните позиции се съотнасят; долната с четвъртата, втората – с петата и третата – с горната.

При анализа на хексаграмите е прието да се смята, че най-голямо значение придобиват тези черти, които са в най-малко количество. В хексаграмата ТУН ЖЕН, 13 втората и единствена затъмнена (прекъсната) черта управлява останалите черти и представлява за тях център на привличане.

Не е задължително да се променят всички линии на хексаграмата .Така например, положителна линия с голяма енергия (те се означават с 9) се превръща в своята противоположност – отрицателна линия.

Отрицателните черти, които се активират (означават се с 6) се променят и стават положителни.

В лекциите са показани много примери, как с промяна на чертите се получава нова хексаграма. Един от тези примери е как от „Застой” (Безизходица”)”, ПИ, 12, чрез промяна на черти, се получава „Човешка общност” ,ТУН ЖЕН, 13.

 

Б ПРОМЕНЛИВОСТ И ПОСТОЯНСТВООТ ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ – КЪМ СЪУЧАСТИЕ

Сега да се обърнем към по-подробно разглеждане на темата противостояние и съучастие. Готвя се да ви разкажа за групите знаци гуа, които по традиционния китайски метод получих за нашата днешна среща. На мен ми се струва, че те много точно отразяват съвременната ситуация в света (1926 г.) – подобно е положението в Германия и в Китай, в Европа и в Америка. В момента всички ние живеем в период на противопоставяне, но – и това е важно – винаги можем да се надяваме на трансформация на противопоставянето в съучастие, в същност именно в това е смисълът на отношението към света, описано в “Книгата на промените”: не съществуват безизходни ситуации.Всяка ситуация е пореден стадий в процеса на измененията, затова и в най-трудното време могат да се посеят семената на нова ситуация, която без да отстранява настоящето да измени бъдещето, но това може да стане само ако ние самите сме способни да се адаптираме и изберем правилното отношение към това, което става. В новите условия, по този начин, никога не се губи връзката с миналото. Преминава това, което ни притеснява сега, а самата ситуация продължава да съществува едновременно и в стария и в променения си вид – така както противопоставянето присъства в съучастието.

По примера на един от получените гуа ми се иска да покажа как се превръщат знаците на “И Дзин” Пред мен е КУЙ гуа “Противопоставяне”. Нека да проследим за промените, в резултат на които се е появил той.


В първата лекция говорихме за ба гуа, осемте първични знака и за техните особености. Както казахме тогава, знаците гуа се състоят от два вида черти (цели и прекъснати), разположени една над друга. Всеки от тях – и това, по всяка вероятност, е било заложено в този способ на гадаене от самото начало – може да се трансформира в противоположен на него. Две по две триграмите, разположени една върху друга образуват знаците (хексаграмите) на И Дзин.

Да видим как се получава 58-я знак ДУЙ Радостната”: Първият гуа, ДЖЪН гуа, като правило, слагали отдолу, а отгоре – ДУЙ гуа, в който се превръща ДЖЪН гуа. По този начин, се получават всичките шестдесет и четирите гуа от по шест черти, съставляващи “Книгата на промените” в днешния й вид.


Да вземем, например, дванадесетия знак ПИ. При ПИ гуа отгоре е ЦИЕН гуа, а отдолу – КУН гуа.,На пръв поглед , ЦИЕН и КУН заедно би трябвало да дадат благоприятен гуа. Но не, ПИ гуа – това е “Застой”, (“Безизходица”). Небето се стреми да се възвиси, то се издига; Земята се движи надолу, тя се спуска. Разнопосочните движения разделят в този знак Небето и Земята. Небесното отива още по-високо, а земното пада още по-ниско и в резултат животът отива в задънена улица. И, в крайна сметка, основата на живота лежи във взаимното проникване на Небето и Земята – “Съзидателният” и “Приемащата” – а това е възможно само когато “Съзидателният” се намира отдолу, а “Приемащата” – отгоре. Тогава тяхната енергия се слива в едно, докато в ПИ гуа те си противодействуват.


В знака означаващ застой, задънена улица за живота, са видни първите признаци на противостоянието. В определени периоди, когато енергиите на живота престават да действуват в унисон, застоят е почти неизбежен. Първоначално той се проявява в космически план или в сферата на живота,

Но в съответствие със закона за неизбежност на измененията ПИ гуа се превръща в знака У ВАН,“Невинност” (“Неочакваното”). На мястото на слабата долна черта се появява силна


У ВАН гуа е много своеобразен, не е лесно да се преведе неговото название. В моят превод на “И цзин” аз съм го превел като “Невинност”, но би могло да бъде “Неочакваното” и “Непреднамереното”. Сега аз съм склонен и към термина “Подсъзнателното”, въпреки че на пръв поглед такъв превод изглежда твърде съвременен. Значението на У ВАН, във всеки случай, съдържа и това допълнително значение. Това, което като застой разединява живота, попада в областта на подсъзнателното. То още не е осъзнато.

За да разберем това да се обърнем още към един възможен начин на организация на структура нагуа – разделянето на три двойки черти. ПИ гуа може да се раздели така.

Двете долни черти представляват земното, или животинско-растителното начало, двете горни – небесното или духовното, а централната двойка – човекът и неговата душа.Така че можем да говорим за Небето и за 3емята като за два полюса на съществуванието, а за човека – като за свързващо звено между тях; или за духа и материята, в нашия случай живата материя, като за два полюса на човешкото съществувание и душата, която ги свързва. Но, ето че, долу, в глъбините на материалното съществувание, се появява силна черта и се поражда разтърсване, тъй като сега долната гуа става ДЖЪН, “Предизвикващото”, “Гърмът”, “ Тласъкът”, разтърсването. Застоят се преобразува във вътрешно разтърсване, което още не е достигнало съзнанието. Отвън (отгоре в хексаграмата) се намира ЦИЕН ,“ Съзидателният” и все още е възможна мощна проява на сила, но вътре вече не съществува предишната надеждност. По причина на неосъзнатото разтърсване, източникът на което е вътре (долната триграма), вече е невъзможно да се следва избрания курс и може да се случи какво ли не. Неочакван удар може да се стовари всеки миг, например грабеж, кражба – това се казва в текста към този гуа.

Това превръщане не е последно. Сега две черти в хексаграмата менят местата си. Централната силна черта (5) на горната гуа заменя слабата централна черта (2) на долната гуа, а тя отива на мястото на централната черта (5) на горната гуа.

От У ВАН получаваме 38-та гуа, КУЙ, “Противостояние”:


При У ВАН гуа разтърсващото оставаше вътре, като че на подсъзнателно ниво, тук, в КУЙ гуа,противопоставянето се проявява вътре в съзнанието, което, на свой ред, се вижда от структурата нагуа.

Отдолу е първичната ДУЙ гуа – Езеро, вода, която се стреми надолу. Отгоре е ЛИ гуа, издигащите се езици на пламъците; имаме, следователно, ситуация на противопоставяне.

Освен това, следва да се вземе под внимание вътрешната структура на знака – така наречените ядрени гуа. Това са гуа с две общи линии, които остават след като се отстранят горната и долната черта.

Така например при знака КУЙ гуа комплексът от ядрени гуа, следователно, ще има вида показан по-долу и който може да се дели на засичащите се триграми:


При вътрешната структура отдолу е Огън (ЛИ), а дъждовната Вода (КАН) е отгоре, тя се стреми надолу и залива Огъня. Отново противостояние. Така че при знака КУЙ противостоянието е присъщо при всички планове на организация.

Сега противоположностите излизат на повърхността, тяхното присъствие се осъзнава. Горният гуа е ЛИ, “Прилепчивата”. ЛИ означава незатъмнено съзнание или интелект. Отдолу е ДУЙ гуа, който се асоцира не само с радостта, но и със словото. Ето, ето ще дойде словото и ще се пробуди интелектът. Противоречието накрая излиза на повърхността, но неговата вътрешна непримиримост вече е изгладена, защото парадоксалната структура е променена от словото и логическото мислене.

Китайските коментатори вземат под внимание още едно обстоятелство. Въпреки че то е чуждо на европейската култура, нека да го разгледаме за пълнота на картината. Две сестри живеят в един дом, малката сестра ДУЙ и средната сестра ЛИ. (Образът на сестрите е само символ и е приложим при всеки антагонизъм на социални групи или политически тенденции.) Голяма сестра при тях няма, двете сестри живеят заедно, но не си подхождат като характери и непрекъснато се карат. Но както и да е, в един прекрасен ден те се омъжват в различни семейства и се разделят. В присъствието на голяма сестра не би имало условия за разкол, защото последна е винаги нейната дума. Но неоспоримият авторитет, толкова полезен при разрешаване на вътрешно семейните разпри, не съществува при по-малките сестри. Конфликтът в този случай се разрешава едва когато те се омъжат и отидат в домовете на съпрузите си, където всяка ще заеме в семейната йерархия полагащото й се място. И тогава всички спорове ще се решават от позицията на съучастие.

Какво да се направи когато гореописаната ситуация вече се е случила? Когато напрежението в този случай нараства с опасна лекота? На равнището на държава, например, се създава положение, когато енергията, духът на търпимост, характерни за средната класа, буквално изнемощява и обществото рязко се разделя на висши и низши. Губи се политическото единство, което и сега се случва в много страни по целия свят. Очевидно е, че преживяваната в сегашното време фаза на политическо развитие, национализмът, вместо да обедини нацията, макар и против други нации (което напълно се съгласува с концепцията на национализма), само изостря взаимното противостояние и задълбочава разкола. Политическите партии се разпадат на по-малки, нарасналата фракционност довежда до пълна дезорганизация и неизбежна разруха. Такъв ще бъде резултатът, ако се запази съществуващата тенденция.

Но тенденциите не могат да останат неизменни. В края на краищата движението ще достигне точка, където, така или иначе, посоката се променя. Все пак, съгласно “Книгата на промените”, промяната към по-добро става не от само себе си, но благодарение на личност, която поема върху себе си отговорността за ситуацията. Необходимо е човек, който, съзнавайки в пълна степен трудността на създалото се положение, да се захване, въпреки всичко, да го промени към добро. В противен случай ПИ гуа “Застой” ще дойде до своя логически край и нацията ще се разпадне, ще се взриви. А това, което остане ще послужи за почва на нови национални образувания, които ще се образуват на тази същата земя. Историята познава достатъчно дълги периоди, отбелязани с отчаяние и безплодност. Нацията загива за радост на бъдещите археолози, оставяйки след себе си руини – Вавилон или Египет, но процесът на разрушение може да се проточи цяла епоха – епоха на страдания, насилия, нужда. Ако се окажат верни предположенията за надигащия се упадък на Запада, който ще увлече със себе си и Изтока, или даже цялото човечество, тогава никъде не би се намерила страна, народ, който би могъл да заяви: “Това нас не ни засяга, у нас вече се забелязва обръщане към по добро”. Затова ние смятаме, че е необходимо да се приложат всички сили, за да се преодолее кризиса, в който човечеството пребивава днес.

Необходимо условие е да се види ситуацията от различни гледни точки. Затова в ситуация, подобна на нашата, едностранно решение не може да даде резултат. В коментар към знака КУЙ, “Противостояние”, четем: “Противостоянието означава очуждение. В древността хората огъвали дърво за лък и закалявали стрели в огън. Предназначението на лъка и стрелите е да държат света в страх.” Ехо от военни действия съпровожда ситуации от подобен род

Текстът “Туань” (“Съждения”) гласи: “В дребните неща – успех.” (Този коментар обяснява текста“Туань” от гледна точка на вътрешната структура на знака гуа.)

“Коментарът към “Туань” е: Огънят се движи, издига се. Езерото се движи, спуска се. Две сестри живеят заедно, но имат стремеж да се разделят.”

Противопоставянето остава неразрешимо, даже и някоя нация да възстанови реда на своята територия и след това да покори целия свят. В това е идеята на империализма, която периодически овладява умовете на хората. Последния глобален взрив на империализма е татаро-монголското нашествие, което е преминало през територията на нашия континент. Но сама по себе си тази буря не е оказала сериозно влияние върху човечеството. Да, изглеждало е, че е настанал Страшният съд, населението силно намаляло, освобождавайки жизнено пространство на бъдещите поколения, но не е бил създаден нов ред. И ако нещо произлезе сега, то не би било обединена Европа и не съвместен поход срещу Русия и Азия с цел тяхното покоряване. Интересите на Америка ние тук въобще оставяме настрана. Обединена Европа може да възникне само паралелно с образуването на други държавни алианси. И ключовият проблем тук е проблемът на миросъзданието като космическа сила на живота. Той може да бъде решен само със съвместните усилия на големите съюзи от държави в различните части на света. Само така може да се намери изход от създалото се сега положение.

С такъв подход да се пристъпи към работа над ситуацията е и трудно и е лесно. Лесно е, защото ние естествено поставяме на първо място своята собствена страна – било то Китай или Германия, – но в същото време помним, че и други са се сблъсквали със същите трудности и не бива да се страхуваме, че сме закъсняли – времето е достатъчно за всички. Лошото е, че ние вътрешно сме разединени, като самия знак КУЙ, и затова реорганизацията на уровена на нацията представлява сериозна трудност. Но без реорганизация в мащабите на всяка нация нищо не ще може да се направи. Щом веднъж е възникнало, понятието нация вече не може да изчезне, подобно на това, както не може да се изпразни от съдържание понятието за личност. Времето на развъждането на стада е минало. И аз не се съмнявам, че опита на болшевиките да превърнат бивша Русия в аморфно стадо ще се провали, защото тази степен по стълбата на човешката еволюция отдавна е останала назад. Веднъж появила се, личността е неунищожима. Тя трябва да се приеме като даденост – с всички съпътствуващи я проблеми. Очевидно е, че личността по своята природа се противопоставя на нацията, а национално оцветения индивидуализъм, на свой ред, влиза в конфликт с човечеството като цяло.

Къде е решението? Решението идва тогава, когато идеите намират своето въплъщение в хората. Идеите присъствуват винаги, но сами по себе си са безсилни. Макс Шелер (1874 – 1928) е абсолютно прав, когато говори за безсилието на духа. Всъшност, във висините той няма какво да каже; долу – духът с нищо не е свързан и, наистина, той е много далече от всичко материално. Духът и природата принадлежат към различни сфери и духът изобщо не може да влияе на последната. На духа е даден друг вид сила. Той обладава власт над странен вид битие, което стои между духа и природата: битието на човека. Природата въздействува върху човека “долу”, чрез принуда, тъй като над всички нас действуват нейните закони. Ние сме подчинени на законите на природата и нищо не може да се направи, но също така ние се подчиняваме и на закона на свободата на духа, който действува не чрез принуда, а целенасочено, чрез идеали, подбуждащи човека към действие.

Духът става активен, доказвайки, че не е безсилен, просто неговата власт не се простира върху низшите нива на човешкото битие. Духът проявява своето могъщество у тези, в които чувствителността към висшето ги подбужда към нещо повече от това да се ровят в калта. И само тези хора влизат в сметката. Върху такива хора лежи отговорността. Човешкият род се нуждае от хора, които съзнателно утвърждават естествения закон със своето собствено съществувание и не са чужди на съвременността във всичките й прояви. Нищо не изкарва от равновесие тези хора; те приемат миналото, каквото и да е то и се опират на него. Хора, които не са в състояние да направят това, са слаби, те са изолирани, те са мечтатели. А мечтатели и поети никога не са изменяли света. Светът изменят реалистите, твърдо стъпили на земята с нейните груби закони, но в същото време достигащи с глава Небето, източника на космическите сили. Отначало подобна личност поглъща тези сили, но после се появява точка на концентрация или се открива поле за деятелност, хаосът става космос.

Превръщането на знака КУЙ, “Противостояние”, в 13-я знак ТУН ЖЭН, “Човешка общност”, отразява този процес.

Изменили са се три черти. Две от тях са си сменили местата: средната черта (5) на горния първиченгуа е заела позицията на средната силна черта (2) на долния първичен гуа. Нещо се е отделило от повърхността на земята, към която е привързан човека и се е издигнало към достъпната за човека долна сфера на Небето. Горният гуа ЛИ, “Прилепчивата” се е превърнал в ЦИЕН, “Съзидателният”, а долният гуа ДУЙ гуа, “Радостната” се е превърнал в ЛИ “Прилепчивата”. Най значителни изменения е претърпяла средната черта

Нека най-напред да видим какво се случва с нея, а след това да разгледаме знака като цяло. Името на нашия първи гуа е КУЙ, “Противостояние”. Но в противостоянието, когато то още не е достигнало своята кулминация и може да бъде разрешено, присъства елемент на подреденост. Затова в “Коментарии към Туан” се казва: “Радост и зависимост от ясността, мин. Така че, Противостоянието се създава от “Радостната”, ДУЙ, отдолу или вътре, и “Прилепчивата”, ЛИ,отгоре или отвън. Термините “вътре” и “отдолу” са идентични, както и “отвън” и “отгоре”.“Податливото се придвижва и повдига, придобива срединност и встъпва в резонанс с твърдото. Затова в малките начинания – успех. Небето и Земята са в ПРОТИВОСТОЯНИЕ, КУЙ, но действат съгласувано.” Противостояние означава разрив между идеята и реалността, между свободата и необходимостта, но осъществявайки се в дела, в действие, противостоянието довежда до единство на друго равнище. “Мъжкото и женското са в ПРОТИВОСТОЯНИЕ, КУЙ, но техният стремеж е да провеждат единното. Множеството от неща е в ПРОТИВОСТОЯНИЕ, КУЙ, но в делата се поставят в ред по родове, Велико приложение на времето наПРОТИВОСТОЯНИЕТО!” Това е положителният аспект на противостоянието. Противостоянието предотвратява хаотичното смесване. Животът винаги се организира по някакъв начин, но организмът съществува само благодарение на съществуванието на противоположностите. Затова в живота развитието и диференциацията по функции вървят паралелно. Това е еднакво вярно както за развитието на човешкото тяло, така и за развитието на човешката душа и е еднакво приложимо към измененията в политическата система или към общественото развитие. В степента, в която расте обхвата на организиращото се цяло, се създават все нови и нови области. Противостоянието е необходимо за интеграцията, но то не трябва да води до разрушаване на организма, необходими са силни вътрешни връзки за поддържане на цялостността. В “Сян” четем: “Отгоре – Огън, отдолу – Езеро: ПРОТИВОСТОЯНИЕ, КУЙ. Така че цзюнь-цзи, най-общо, не губи особеното.” Затова не може чрез интернационализъм да се унищожи национализма, както замазването на конфликтните ситуации не води към мир. Противоположностите трябва да се приемат като даденост, да се помни, че конфликта между тях може да бъде решен в по-широк контекст.

Но това съвсем не е нещо просто, още повече, че съпътстващите трудности, непрекъснато се изплъзват от осъзнаване. Да започнем с това, че малко са тези, които са готови да направят тези първи стъпки, които във всички времена обещават едно и също на тези, които се осмеляват да ги направят: преследване, осмиване и след това – забрава (в това има завършеност и красота – когато инициаторите са забравени , тяхната мисия може да се смята за завършена ). Преодоляването на ситуацията върви по два пътя. От една страна са необходими хора, които да приемат отговорност за своя народ; от друга – във всяка нация трябва да има представители на друга нация. Нека това да бъдат немци, французи, китайци или англичани, които, като осъзнават ясно всички недостатъци на своята нация, да утвърждават нейното достойнство. Доколкото те са немци, французи, китайци или англичани, те приемат съдбата на своята нация, нейната карма и нейното наследство и я защитават. В този контекст думите “Right or wrong, my country” (“Права или неправа, това е моята страна”) не означава, че аз съм готов на всичко за своя народ. Те означават, че аз съм готов да приема върху себе си даже злото на родната земя и че даже моята страна да тръгне по път, който е невъзможно да не осъдя, аз не бих я изоставил. Така се преодолява противостоянието в пределите на нацията. Но дотогава докогато ние се разграничаваме и съдим другите, стъпка, водеща към преодоляването на противостоянието, няма да бъде направена.

По-надолу ние ще разгледаме по-подробно превръщанията на КУЙ гуа и текста на Книгата на промените”, който коментира закономерностите на придвижването на чертите вътре в гуа. Възниква следната картина:

1. Отначало втората черта се превръща от силна в податлива. На това превръщане съответства текстът: “ Среща своя господар на тясна уличка. Няма позор.” Странна работа. Слугата би трябвало да посрещне своя господар пред всички, така, както пристигналият на мястото на своята служба чиновник, пред всички среща своя господар, за да получи официалното си назначение. Там господарят го няма, срещата става тайно на тясна уличка. Хвърляйки бегъл поглед, вижда това, което е необходимо да се види и видяното го завладява и задължава. Това е дълбок, напълно вътрешен опит и той трябва да се преживява вътрешно. От този момент човек трябва да бъде готов да живее и да умре за видяното. Тази готовност е важна, тъй като всичко сътворено на Небето или на Земята е сътворено от плът и кръв, въпреки че не всеки, който живее в името на изпълнението на някаква идея, трябва да бъде буквално разпънат на кръст. По-скоро това означава, че ниската част от човека – тази, която се изразява с долната черта, тя принадлежи на Земята, и е необходимо да приема своята карма, съдбата, която е предопределена на човека вътре в дадена ситуация. Сравнението с тясна уличка посочва сложността на това действие. Същата ситуация е описана в Библията – пророкът приема своето предопределение. Пророците са тези, които посрещат своя господар в тясна уличка. Колко неистово се е жалвал от своята съдба пророк Иеремия. През целия си живот той се е стремял към Бога, той е поел върху плещите си твърде тежък товар, но не се е отказал от своята съдба, от своя дълг. Вътрешен опит от такъв род съвсем не се постига леко и приятно. Човекът е почти смазан от тежестта на отговорностите, които трябва да приеме.

2. Следва изменение на третата черта, от слаба тя се превръща в силна. Трудността на този етап е изразена най-ярко.Чертата се изменя напълно. Тя става силна и губи връзка с обкръжението си. По-рано аз говорих за двама, за тяхната среща и за отношенията между тях. Сега не съществуват никакви отношения. Промените обхващат всичко, но по пътя им стоят сериозни затруднения. В текста към третата черта е казано: “Видна е кола, която среща препятствие, биковете се дърпат назад, на човекът са му отрязани косите и носът. Няма начало, но има край.” Това е време на сражения. Човекът е приел предизвикателството на обстоятелствата, но делото не се помръдва от мястото си. Ако нещо става, то е в дреболиите, а препятствията го обкръжават от всички страни. Независимият човек изглежда слаб помежду многото силни, а движението все още е под знака на непреодоляното противостояние и се натъква на препятствия и отвън и отвътре. Ние си изграждаме погрешно впечатление за великите хора, когато ги описваме в биографиите им като вътрешно хармонични личности. И колкото по-голям е мащабът на една личност, толкова по-трудно е тя да бъде “пригладена”. Не съществува личност, завършена в себе си, способна да съхрани чистота в свят, раздиран от противоречия. Противоречията (колата се е натъкнала на препятствие, биковете се дърпат назад) преминават навътре, в съответствие с психологическите закони. В нощните часове, в часовете на самота, противоречията завладяват душата. Затова е необходимо тя да бъде закалена по отношение на наличните обстоятелства на съществуванието, да бъде направена тя силна. Такава деперсонализация (Entewerden) изисква смъртта на личността, в това се състои препятствието. Изисква се смърт. Човекът трябва да отиде към пълно преизграждане на себе си, за да придобие силата, необходима за преодоляване на противостоянието. Това са сюблимни моменти и те най-добре се изявяват в живота на хората на изкуството. Човекът на действието не показва протичащата в него борба. Той държи всичко вътре в себе си и овладявайки разкъсващите го противоречия, се появява на утрото след такъв “пост на сърцето”, измива лицето си, помазва косите си с миро, за да поучава (Иисус), като че ли нищо не е било, всички преживяни съмнения са останали назад в миналото. Човекът на изкуството разголва своите преживявания. Нека да вземем за пример симфониите на Бетовен. И в най-великите от тях – “Героическата”, Петата, Деветата – темата е сблъсъкът с непреодолими, невъзвможни за превъплътявани идеи, които идват отгоре и изискват действия. Насилствено спреният в своя път човек не може веднага да се опомни, от душата му се изтръгва жалба, сковава го страх, той не знае какво да прави по-нататък, докато не настъпи обновяване.

Този, който поема върху себе си отговорност, е обречен на такъв опит. И всеки избор влече след себе си друг такъв.

Тази гледна точка разкрива безкрайно сложен свят. Разбира се, ще се намерят хора, които ще действат пред очите на всички и ще заемат видно положение. За делата на други е възможно никой да не научи. Но това е без значение, защото резултатността е много слабо свързана с известността. Най-важното е мисълта да не губи своята ясност и сила. Само чистата и абсолютно искрена мисъл може да стане семе и да попадне в подходяща почва Този, който е хвърлил семето, може да изчезне, за него могат да научат, но могат и да не научат, към направеното от него признанието на съвременниците и на потомците не ще прибави нищо, както това е видно в съдбата на Кун-дзъ. През целия си живот той се е стремил да заеме високо положение, стремейки се да служи при уравновесяване на противоположностите. Но животът поставял препятствия по неговия път; подигравали му се и го оскърбявали, “отрязвали са косите му, отсичали носа”. Това наказание представлявало клеймо на позор, но той бил един от тези, които “убедени в невъзможността на делото си, продължавали да действат. Това, разбира се, дълбоко е угнетявало Кун-дзъ. Но неговото величие е точно в това, че осъзнавайки невъзможността на изпълнението на замисленото, той продължавал своето дело. Не е трудно да се разбере, че осъществяването на нещо невъзможно, без да се отказваш от него е сериозно действие. До последния си ден Кун-дзъ е бил зает с претворяването на идеята на своя живот и умрял без да постигне почти нищо. Но това станало, когато му дошло времето, кълнът, засят от него, поникнал и устоял на превратностите в историята на Китай в следващото хилядолетие. Този кълн дава сила, от която Китай черпи до ден днешен.

3. Последното изменение превръща петата черта от слаба в силна. Текстът гласи: “Съжаление няма. Спътникът ти е отметнал завивката си. При него идват, в какво може да бъде позорът?”Ние сме вече горе, в царството на Небето, или в царството на духа, човекът е намерил своя път, отхвърлил е пелените си. Херкулес не само е изчистил авгиевите обори, но е разчистил и своя път и, когато той се появи сред боговете, Хера ще го приветствува. Какво може да бъде неправилно в това, което го очаква?

Човекът накрая е достигнал царството на духа. Противостоянието е преодоляно “Противостоянието”, КУЙ, преминава в ТУН ЖЕН, “Общност на хората”. Тази хексаграма се състои от Ясност ЛИ, вътре и Сила, ЦИЕН, отвън. Противостоянието се съхранява вътре, но не изчезва, но се отдръпва. Текстът “Туань”, гласи: “Общност в света”. Това не са лични връзки, а човешко единение. “Успех. Благоприятен брод през велик поток.” Това сочи към преход в космическото. В древния Китай “велик поток” са наричали реките и потоците в свещените горички, през тях преминавали, когато са идвали в гората на празника на Пролетта. През този брод е преминавал човека в царството на Божественото на земята. Преминаването е благоприятно, велики дела получават достоен завършек, нечуваното става възможно, недостижимото – достижимо. Затова по-нататък се казва: “Благоприятен цзюнь – цзи, самообладание.” Този същият човек, който не беше в състояние да се справи с биковете и чиято кола се теглеше назад, човекът без нос и без коси, който навсякъде се натъкваше на прегради, сега твори съучастие между хората. Тяхната общност носи печата на неговата уникалност и затова върви не към упадък, а към подем и към обновление.

Бих могъл само да изразя желание, идеите в тази древна книга да ни споходят и пророчеството – ако ни се прище да го наречем така – заключено в тези думи, да се сбъдне. Ако това стане, то времето на несгоди, което ние преживяваме сега, ще се смени с време на съучастие. Но ако това не стане, вината ще бъде само в нас.

 

СЪЩНОСТТА НА ИЗКУСТВОТО I. ПЕСЕНТА И ВЪПЛЪТЕНИЯ ОБРАЗ

С изкуството в „Книгата на Промените” са свързани няколко гуа. Иска ми се да разгледаме тази тема от три гледни точки. Тази вечер ще бъде посветена на изкуството на въображението, под което аз разбирам поезията и пластичните изкуства; утре ще говоря за изкуството, в което усещанията („Предизвикващото”, „Импулсът”, ЧЖЪН) намират своя израз в душата на човека, а вдругиден ще се посветим за изкуството на външната изявява, изкуството на поведението и отношението към живота.

Изкуството на въображението, или песента и въплътения образ, се отнасят към 22-я знак гуа – БИгуа. Китайската традиция извежда БИ гуа от 11-я знак гуа – ТАЙ гуа.

Значението на БИ гуа Красота”може да се разбере само ако този знак се разгледа като част от потока на Промените, а не като неизменна същност; БИ гуа е резултат от редица промени и, на свой ред, източник на по-нататъшни структурни преобразувания.

При знака ТАЙ гуа Съгласие”отдолу е знакът ЦИЕН, отгоре – знакът КУН. ЦИЕН е „Съзидателният”, Небето, времето, вътрешното, движението, твърдото. КУН – „Приемащата, Земята, земното, пространството, това, което дава начало на формите, което е в покой, податливото. Този знак гуа по очевиден начин съединява два принципа в творчески съюз: „Съзидателният”, Небето – отдолу, „Приемащата”, земното – отгоре. Тази структура ми напомня свещения символ от Олтара на Небето в Пекин. На север от олтара е разположена триетажна ротонда, където са се молили за процъфтяване и благоденствие през настъпващата Нова година. Тази ротонда, живо въплъщение на ТАЙ гуа, показва как Небето се потапя в Земята. Небето се изобразява в син цвят и представя в образа на дракон – символ на жизнената сила, пронизваща Вселената. Земята се изобразява в зелен цвят (доколкото Земята не е просто почва, а целият органичен свят) и се представя в образа на Феникс. Фениксът е рожба на Земята, но той отлита в небесата. И тук, на това свято място, ние намираме изобразен съюза на двата принципа: Драконът е изобразен не на синьо, а на зелено поле – Небе под Земята! А Фениксът се рее горе на синьо поле, т,е, Небето обкръжава и поддържа Земята.

 

Съюзът на „Съзидателният” и „Приемащата” се изразява в ТАЙ гуа в насрещното движение на първичните знаци гуа. ”Сътворяващият”, „ЦИЕН със сила се устремява нагоре, „Приемащата”,КУН, се движи надолу, триграмите проникват една в друга. В човека, когато той твори, се случва точно това. Във всяко способно за творчество човешко същество, задължително съществуват двете начала – ЦИЕН, „Сътворяващият”, времето, мъжкото, и КУН, „Приемащата”, пространството, женското. За да се въплъти замисълът и да придобие значение, са необходими и двете начала. Освен това, за да се „отгледа” произведение на изкуството, е необходим, да го наречем така, инкубационен период. ”Veni Creator Spiritus.” (Да дойде Духът на Твореца.) Гьоте е отбелязал, че, така или иначе, в тези думи е схваната точно същността на творческия акт. Духът се спуща и се покорява на душата, прониква в нея, душата зачева и се ражда произведение на изкуството.

Трансформацията на ТАЙ гуа в БИ гуа отразява точно този процес.

Символически той е представен с пренасянето на централната черта на знака ЦИЕН,„Съзидателният”, най-горе. В знака ТАЙ централната черта на долния първичен знак се превръща в податлива, а силната се премества на самия връх на гуа.

Нищо не ни пречи, също така, да говорим за преместване на централната черта на „Съзидателният”, ЦИЕН, в централната позиция на „Приемащата”, КУН. Съответстващия знак гуасе нарича ДЗИ ДЗИ , „След завършването” и е предпоследен в „Книгата на Промените”. Смисълът е очевиден. Когато всички енергии са уравновесени, всички напрежения отстранени, настъпва край и следва състоянието ДЗИ ДЗИ „След завършването”, което не предполага по-нататъшно развитие. Всички черти са на своите места: силните – в силна позиция, слабите – в слаба; стимулът към творчество отсъства. Възможно е, безплодността на ситуацията, зафиксирана в гуа „След завършването”, да е подбудила съставителите на „Книгата на Промените” да поставят този знак не на последно, а на предпоследно място. Обърнали са процеса обратно, като още веднъж са заменили силните черти със слаби, а слабите със силни. И в края стои знакът УЕЙ ДЗИ, „Преди завършването”.Нищо не е окончателно, в самия край е неговата пряка противоположност – продължението! Неочакваната трансформация на „След завършването” в „Преди завършването” прави възможно продължението.

Но да се върнем към БИ гуа.

Преместването на централната черта най-отгоре създава напрежение, и именно това напрежение е материалът с който борави художникът.

Двата първични знака, „Съзидателният” и „Приемащата”, преживяват трансформация; долу сега еЛИ, Огънят, , отгоре е ГЪН – Планината. Върху човешкото лице – ЛИ, това са очите. ГЪН, челото, по-точно точката над центъра между очите. Любопитни паралели се срещат и в западната литература. Не много отдавна беседвах с една художничка за това, какво представлява творчеството лично за нея и тя ми каза: „Когато концепцията за картината вече е почти съзряла, започва да ме обхваща безпокойство. В подем съм, пълна съм с енергия, пределно възприемчива съм, но това е някакво хаотично състояние. Кристализацията става неочаквано, образът застава пред очите ми и когато го виждам там, аз мога да започна да рисувам и картината се получава. Всички съмнения изчезват, остава чисто техническата задача да пренеса на платното това, което вече се е получило.” Поразително е, доколко описанието на творческия процес в „Книгата на Промените” съвпада с опита на тази съвременна европейска художничка. Или, нека се обърнем към духа, който живее между тези стени (лекцията е прочетена в дома на Гьоте във Франкфурт). В своя дневник Гьоте нееднократно повтаря, че цялото негово същество е концентрирано между веждите. Тези бележки се отнасят към периодите на разцвета на творческата активност на поета, когато го е движела вътрешна потребност да въплъти това, което вътре в него вече е получило форма.

Кунь-цзъ така описва природата на творчеството: Твърдото се издига и дава форма на податливото, податливото се снишава и дава възможност на твърдото да му даде форма”. Силната централна черта на долната триграма се издига и застава над двете податливи черти, а горната податлива черта се снишава, за да заеме позиция между двете силни черти. Реализацията на творческия потенциал намира забележително точен израз в това описание.Но на мене ми се иска да доразвия тази тема по-нататък. БИ гуа е съставен от два първични знака, и, съответно, може да се говори за два рода изкуство – песен и въплътен образ.

Вътрешната триграма съответствува на песен, външната . на въплътен образ. Песента се ражда, когато е задвижен духа. В състояние на блажено щастие ние потапяме ръце във водите на Ефрат, и течащата, изменяща се стихия поражда песента. Изменчивостта на движението, непостоянството на фантазиите изведнъж кристализират около осъзнатото съдържание, защото „Приемащата”,КУН, застава в средата и внася ясност във вълнението на временните процеси. Яснотата става светлина, защото се появява обект, който светлината може да освети. Знакът ЛИ – това е „Прилепчивата”, яснотата, светлината, обкръжаваща, прилепваща около тялото. Даже Мефистофел е принуден да признае, че светлината съществува дотолкова, доколкото съществуват тела, върху които тя да се излива и благодарение на телата тя изявява своята красота.

Светлината, прилепваща около тялото, символизира едната страна на художественото творчество – яснота, сияние, блясък. Това е „Прилепчивата”, яснотата, първичният знак ЛИ. Другата страна е свързана със символа на въплътяващото, удържащото формата на пространството, което е длъжно да се подчинява на духовното. Това е „Неподвижният”, първичният знак ГЪН. БИ гуа „Красота”, овладява мига в потока на времето и го съхранява в подходяща форма. Така се получава образът.

Не бива да се мисли, че отношението съдържание – форма е твърдо зададено. Разбира се съдържание без форма и форма без съдържание са нищо. Но техният произход е различен: съдържанието води своето начало в сърцето (в душата), а формата – в духа; песента и въплътеният образ се отличават дотолкова, доколкото са различни техните източници.

И така, в БИ гуа ясно са отразени представите на китайците за същността на изкуството.

За да се проникне дълбоко в този и останалите знаци на „Книгата на промените” е необходимо да се разгледат още два способа на структурен анализ. Първо да отделим ядрените знаци гуа. За това трябва да отхвърлим външните черти на пълния знак гуа.

Отхвърлянето на долната черта открива знак КАН гуа, Вода, „Бездънният”. Отхвърлянето на горната черта ни дава знака ДЖЪН гуа, Гръм, „Предизвикващият”.

Водата, „Бездънното” и Гърмът, Импулсът, „Предизвикващият”, са скрити в БИ гуа, а нейните крайни силни черти –началната (първата) и горната (шестата) – пораждат динамика и ритъм. Вътрешната динамичност се изразява в самия знак гуа – чрез снижението на „Бездънният”, КАН, и въздигането на „Предизвикващият”, ДЖЪН, а също така в произведенията на изкуството, които са плод на взаимодействието на духа и душата.

Освен това, Кун-дзъ в своите коментари говори за скритите във всеки знак гуа черти на Небето и черти на Човека.

Но преди да преминем към тази тема, иска ми се да спомена нещо друго – за съотношението на линиите, вень и съдържанието чжи. (В конкретния контекст вень може да означава линеен рисунък върху камък, особено върху кехлибар.) Разбира се, за китайците линията, вень и веществото чжи, означават нещо различно от това, което е прието да се разбира под форма и съдържание в европейската традиция, макар че понякога тази двойка понятия се доближават. (Значението на иероглифа чжи е: „природни свойства”, „естество”, „свойство”, „качество”; „фигура”, „външност”; „основа”, „същност”; „факт”, „действителност”.)

Вень за китайците не е теоритичен или формообразуващ принцип, а е това, което позволява да се приема форма; това, което може да се превърне в орнамент или украшение. Линията приема форма, но се изплъзва от нея, непрекъснато променяйки се. Тъй като основното свойство на линията е именно потенцията, възможността и необходимостта от преобразувание, линията си играе с формата, нищо не завършва, не създава нещо, което да е трайно, да се запази във вечния поток на Промените.

От друга страна, това, което китайците наричат чжи, вещество, изобщо не прилича на материя, субстанция. Вещество, което е нематериално. Вещество, приемащо всяка форма, – това е Дао. Дао не принадлежи на този свят, то не съществува във феноменалното и не влиза в кръга на явленията.

Ако разсъждаваме за ролята на формата и съдържанието в контекста на европейския мироглед, то бихме признали решаващото значение на формата. Разбира се, стимул за създаване на произведение на изкуството обикновено дава веществото, но само когато веществото придобие форма, то може да стане произведение на изкуството. Ако определим линията така, както беше направено сега, ясно е ,че главното в произведението на изкуството е Дао. Все пак, Дао – това не е идея, не е програма. Гьоте се е смял, когато са наричали неговите произведения програмни. Досадни са му били въпросите на неговите съвременници за главната идея на „Фауст”. Дао не е външна по отношение на произведението мисъл, въведена в него като лайтмотив. Това е принцип на живота, енергия, която изпълва линията с реално значение. Дао привежда в ред формата така, че всичко си застава на мястото.

Сега е разбираемо, защо Кунь-дзъ казва, че веществото е по-важно от линията, и защо той твърди, че в живописта връх на съвършенството е простотата („Люн-юй”3.8). Простотата не се нуждае от украшения, от заигравания с формата; формата просто служи за изразяване на Дао. И това, казва Кунь-цзъ, е съвършенството. И не само в живописта. Това е вярно за изкуството като цяло. Сходни по настроение изрази се привеждат и на друго място в „Люн-юй”:

Когато веществото чжи е по-силно от линията вень, имаме варварин, когато линията вень е по-силна от веществото чжи, имаме четчица (за писане). Тогава, когато и линията и веществото са в хармония, имамецзюнь-цзи.

„Люнь юй” 6.16

„Когато веществото чжи е по-силно от линията вень, имаме варварин”. Варварът не е изкушен в културата. Разбира се, той може да се промени, но все още е дивак. „Когато линията вень е по-силна от веществото чжи, имаме четчица”. Такъв човек изглежда културен, но неговата култура е механична, безжизнена. Когато формата и съдържанието, линията и веществото, проникнат едно в друго, тяхното сливане в идеален образ ражда разцвет в културата и съвършенство в изкуството.

Тази идея е ясно изразена в ГЪН и ЛИ гуа. Горният (външният) знак ГЪН, „Покоящето се” има отношение към линията, красотата на формата,

възможностите за преобразование, или, бих могъл да кажа и така – към променливостта и декоративността на формата. Двете долни черти са орнаментални, горната черта контролира долните и им придава значение. Така да се каже духът, Дао, се издига нагоре и се проявява в чертата на кристализацията, която разлага на елементи старите форми и създава нови. Долният (вътрешният) знак, ЛИ, се асоцира с Дао,  засипано под декоративните украшения. И първичен тук е духът, енергията, животът или това, което придава форма. Но приемащото форма заема централно положение в този гуа, то подбужда светлината да стане видима дотолкова, че духът да се сгъсти във вещество.

Взаимодействието на линия и вещество в тези триграми изразява два типа изкуство. ГЪН гуа, Планината, е неподвижна, но нейните глъбини излъчват безметежна, сияйна, ясна красота. Това са пластичните изкуства, същност, обусловена от възгледите на художника. За поглед, насочен нагоре, образът на планината застава пред него преобразен и украсен от осветяващия я огън. Песента обаче изисква физическо начало, поглед, който едновременно се явява и вътрешна светлина. – подвижен и обхващащ – и който сега е придобил завършена форма, материализиран посредством духовен аспект, Дао. Затова БИ гуа, „Красота”, може да служи като илюстрация към стихотворението на Гьоте от „Западно-източен диван” – „Песента и въплътения образ”.

Колкото и подробно да беше нашето разглеждане до сега, то би останало едностранно, ако не споменем още две обстоятелства. Първото е неделимостта на Небето и Човека, космоса и индивида. Макрокосмосът и микрокосмосът, колкото и далече да са един от друг, принадлежат към един и същ енергиен център. Затова се казва: „Твърдото и податливото се съединяват, редуват се и създават форма”.Това е формата на Небето. Красотата, формата, на Небето съществува защото твърдото се редува с податливото. Твърдото и податливото се редуват в различните части на гуа:

Отдолу е знакът ЛИ, Слънцето. Слънцето, това е светлина, енергия, твърдото, един от източниците на небесната форма.

Следва ядреният гуа КАН, Луната, в който крайните черти са податливи, а централната – силна. Луната е противоположност на Слънцето – женското, податливото начало. Слънцето и Луната, Тай Ян и Тай Ин, Те образуват двойка противоположности, даващи начало на формата на Небето. И тук господства Слънцето, винаги сияйно, вечно силно. Луната изразява състояние на зависимост, тя отразява – получава и отдава – светлината на Слънцето.

По-нататък следва горният ядрен знак ДЖЪН „Предизвикващият”. ДЖЪН има отношение към звездите и планетите, следващи своя път по Небето.

И, накрая, горният гуа  ГЪН, „Неподвижният”, символизиращ полярната звезда, тя остава на място, а останалите звезди се въртят около нея. Така се появяват на Небето денят, месецът, годината и Великата година, еонът – ритъм в който се развива животът и се случват събитията. Формата и красотата на Небето се разкрива в небесните тела.

Но не само на небето действат редувайки се силното и податливото, създавайки форма. Същият принцип е приложим по отношение на човека. В “Коментари към Туан” се казва: Формата (вень)в яснота (мин) и неподвижност (чжи) – това е формата на човека. Да имаш форма означава да имаш облик и Дао; да бъдеш въплътен в съответствие с Дао, ясноста, светлина, ЛИ – долния първичен знак и неподвижност, покой, ГЪН – горния първичен знак – това е формата на човека.

Там, където пребивава формата, красотата, изкуството – битката за съществувание се прекратява; примирието намира форма в яснотата и покоя. В това затишие цари покой, а вътрешният поглед вижда нещата чисти, в изначалната им красота; всичко съществуващо се възприема като прекрасно. В този момент зрителят стои вън от събитията; необременен нито от болка, нито от страсти, той се слива с „непреходната поредица, която на розата цвят дари”.

Това е сърцето на изкуството. Съзерцавайки, отдавайки вътрешна светлина на света, видян в неговия истински облик, човек осветява света и той става прекрасен.

И като следствие: „Съзерцавайки формата на небето (тянь вень), наблюдаваш измененията във времето; съзерцавайки формата на човека (жень вень), преобразуваш Поднебесната”.

При това, предполага се, че светът се намира в постоянно движение, че битието само по себе си представлява поток. Ритъмът придава на този поток форма, а съзерцанието на „формите на Небето”, дават възможност да се познаят промените във времето. И само тогава е възможно да се направи правилен избор на време на действие, защото ако делото е съгласувано по време със Небето, самото Небе ще го подкрепя. Всяко нещо си има свое време – това е формулата на хармоничната творческа дейност. Само така получаваме изкуство, което въздейства върху света, – което не само намира израз във външното, но дълбоко прониква, формира душата по този вечен закон, който на „розата нов цвят дари”.

Формата на човека, жень вень, може да има огромно значение, когато се прояви като прекрасна външност. В „Приказка” Гьоте говори за тримата властелини на света – Мъдростта, Външността, Силата – властта на които се установява за дълго или за винаги. Според приказката Сребърният крал, Външността, е притежател на значителна власт. Но само чистата външност, неразредена от други енергии, отрекла се от всичко, освен външността, избавила се от всякакви чужди примеси, става сила формираща човека. Кунь-цзъ казва, че Поднебесната може да се преобрази чрез външността, защото светът най-лесно се поддава на въздействието на красотата. Красотата не се надига извън, тя не принуждава и не потиска. Красотата въздействува по силата на вътрешен, присъщ й магнетизъм. Тя притегля и увлича след себе си, тя предизвиква възхищение, следват я с радост.

Но точно тук на изкуството е заложен предел. Илюзията намира само временно убежище в изкуството. Това е спирка в световния кръговрат. И затова „Туан”, „Съждения” гласи: БИ, Красотата е успех, хен. В дребните неща е благоприятно да се отправиш нанякъде (да предприемеш нещо). „Образ”, „Сянь”: Огън под Планината; КРАСОТА. Така цзюнь-цзи достига ясност в текущите дела, не се осмелява да води сериозни преговори.

Това означава, че БИ гуа е неприложим там, където се води борба не на живот, а на смърт. В битките на живота изкуството е само отдих, възможност за възстановяване на силите, то не води до окончателно избавление. В полите на Планината гори Огън и в неговите отблясъци Планината е великолепна. Но Огънят не е вечен, ще настъпи момент, когато нощта отново ще погълне всичко, когато ще се възобнови битката. Волята мълчи в това мигновение, когато се ражда произведение на изкуството, когато „Приемащата”, КУН се съединява с „Съзидателният”, формиращия, ЦИЕН. И все пак, в съответствие със своите закони, изкуството съществува в изменящ се свят.То, разбира се, е близо до средното, но е продукт на външното. Цялото изкуство е външност или зависи от външното. Енергиите, които създават произведение на изкуството, идват отгоре, но самото произведение, като всяка вещ, възникваща във времето, попада в царството на противоположностите, където нищо не трае вечно, където всичко се мени, всичко е в потока.

И така, на края нас ни очаква предупреждението: не надценявайте изкуството, колкото високо и близо до Бога да ни изглежда.Необходимо е да признаем неговата власт, но да не отиваме по-далече, отколкото ни е позволено. Само тогава то ще стане царство на чиста светлина, прозрачна за всички.

След “Туан” и „Сян” следват текстове към отделните черти. В странната символика на тези текстове се отразява динамиката на изкуството – имам предвид това значение на думата „изкуство”, за което говорихме днес, т.е, изкуството като придаване на форма на това, което може да приеме форма, или като игра на природата.

Текстът към първата черта е:” КРАСОТАТА е в палците на краката, той изоставя каретата и върви пеш”. Какво означава това? Първата черта е долната, затова и възниква образът на палците на краката. Но тъй като това е силна черта, нейните възможности не съответстват на положението й; оттук и образът на карета. Изкуството, прекрасното се състои в отхвърляне на всякакви украшения, в отказ от всичко повърхностно и в осъзнаване на своите граници. Както е казал Кунь-дзъ, „ако начинът на придобиването й, задълженията ти, или състоянието на пътя правят каретата неподходяща, по добре е да пътуваш пеш”. Затова първата крачка към въплътяване на красотата в творение е отказ от излишното. Трябва да бъде отхвърлено всичко чуждо, привнесено, всичко, което отдалечава от Дао, и украсява без да е необходимо за същностното.

Текстът към следващата черта е почти забавен: „КРАСОТАТА е в брадата”. Брадата е второстепенен детайл на външния вид на човека. Податливата черта е в силна позиция. Нейното положение подчертава, че, и даващото форма, и приемащото форма са като на игра. Маловажното става важно, външната красота се пренася там, където е безобидна, но сериозно отношение към нея там е немислимо. Прекрасната външност е позволена, когато се съчетава с нещо, което я превъзхожда. Това означава – ако се върнем към нашия образ – че брадата не расте сама по себе си, отделно от устата и брадичката. Тя има право на съществувание само заедно с тях, т.е, второстепените детайли, украшениета и т.п. нито са добри, нито са лоши.Те са красиви, но играта на природата, даваща им живот, си остава зависима, даже когато се изявява на преден план. Областта на действие на играта по необходимост е ограничена, прерогативата принадлежи на значението. Също така, това се отнася и за това, което не е готово, не е успяло да придобие значение и не заслужава внимание.

На следващия стадий произведението на изкуството достига съвършенство. Текстът към третата черта гласи: „Колко ПРЕКРАСНО, как е изпълнено с влага. Постоянството и упорството носят щастие.” Човек се намира под магията на изяществото или в повишено настроение в резултат на изпитото вино. Това е влажна, мека красота: централната черта на ядрения знак КАН, Вода, а също така горната черта на знака ЛИ, Огън. Водата и външността проникват една в друга и се получава влажна, мека красота. Висшето съвършенство в изкуството се постига тогава, когато формата и съдържанието се сливат в единно цяло и когато произведението на изкуството стане абсолютно „прозрачно”. Но тук дебне опасност и само „Постоянството и упорството носят щастие.”Водата, освен другото, има значение на опасност, Бездна.

Каква опасност се крие в яснотата на съвършеното произведение на изкуството? Опасност винаги възниква при прехода от временното към безсмъртното: от точката на най-високото развитие е възможно само движение надолу. Слънцето не може винаги да се намира в зенита си, след пладне то върви към залеза си. Луната не остава неизменно пълна, тя намалява. Същото се случва и в изкуството. Формата и значението се сливат в единно цяло, творението става „прозрачно”, но това е само преходно състояние, което неизбежно ще се смени от друго. Тази опасност може да се избегне, само докато може да се съхрани същността, без да се задържа преходното и несъщественото. Да си припомним призива: „”Бъди като слънце на пладне и като луна – при пълнолуние”. И в двата случая се казва, че грижата за бъдещето не бива да ни пречи да преживеем в цялата му пълнота красотата на днешния ден. И при възхищението ни от това, което е минало, не бива да се преминава границата, но и постоянният стремеж, насочен към бъдещето, не ще ни помогне да избегнем тази опасност. В последното стихотворение от „Китайско-немски стихотворения за годината и деня” има стихове: „Нека не те блазни далечното и бъдещото, прави тук и сега това, което е за нас присъщото.”

Следващата черта ни пренася в по-високи сфери. Шесторка (шесторка – прекъсната черта) в четвърта позиция превръща художника в аскет. „Изящество или простота. Бял кон се задава сякаш на криле. Той не е разбойник, ще се ожени в подходящия момент.” Това е точка в която животът за миг притихва и е време да се вземе решение, как по-нататък да се изгражда живота. И тогава възниква въпросът: да украсяваме ли? необходим ли е стил? или по добре е да живеем без разкрасяване, да си върнем към простотата?

Бял кон се задава сякаш на криле, той долита от Небето. Крилатият кон е символ на мислите, които се възвишават над всички времево-простраствени ограничения. Белият кон, е като Слънцето движещо се над нас. Белият цвят – това е простотата. И внезапно осъзнаваме, че безмълвието на волята за живот, достигнато в някой миг в изкуството, може да продължи вечно, осъзнаваме го с трепет и чувство на ужас. И тук следва утешение: „Той не е разбойник, ще се ожени в подходящия момент.” – това означава, че това непоносимо, ужасно състояние – непоносимо, когато го наблюдаваш отстрана, като възможност – ще стане в момента на неговото съзнателно приемане леко и поносимо.

Шестица в пета позиция: „КРАСОТА по хълмовете и в градините”. Прекрасното напуща сферата на човешкото и се връща отново към природата. Именно така се развива китайското изкуство. От изображенията на човека, характерни за изкуствата на древността, китайците много рано са се обърнали към изобразяване на планини и води. В това изкуство действа законът на Дао – Дао, което дарява света с форма. Дао и законът остават там, където вече няма човек, няма неговият образ, няма нищо лично. И самото това място е място, където цъфтят рози и лилии, където дърветата живеят своя живот и скалистите планини гледат небето. Връщането към пеизажа в китайското изкуство не е случайно, то е тясно свързано с влиянието на будизма върху китайската култура.

Собствено казано, пейзажната живопис се е развила в рамките на будистката школа за медитация дхяна (кит –. чан, яп. – дзен). В чанската живопис няма място за разкрасяване и няма нужда за разяснения; думите са забравени заради великото Мълчание. Формата на всичко, което е, дава Нищото. По този начин, пейзажът в китайското изкуство се появява като следствие от избора на простотата: „Красота по хълмовете и в градините”.

Последната черта: „Семпла КРАСОТА. Няма позор.” Семпла красота означава отсъствие на каквито е да е външни хитрини. И тук за сетен път откриваме, че висшата духовност е абсолютно лишена от претенции. В древна песен дъщерята на владетеля отивайки в дома на бъдещия си съпруг не облича ярко и богато извезана дреха, а проста наметка, много по-скромна от горните дрехи на прислужниците, съпровождащи новобрачната. Величието на скритото, красотата на невидимото, многозначителността, потенциалното – ето това се е ценяло преди всичко в китайското изкуство. Но това е и най-сложното за възприемане. Китайският поет Тао Юан имал цин (седем струнен настолен инструмент) без струни. Веднъж той прекарал пръсти по несъществуващите струни и казал: „Само цин без струни е в състояние да предаде най-фините трепети на сърцето”. В китайската култура цинът заема особено място. Изпълнението на него изразява душата в беззвучна музика – нотата вече не звучи, но пръстът продължава да се плъзга по струните, раждайки вибрации, недостъпни за човешкото ухо. В кръг от приятели именно в тези нечути вибрации се влагат най-съкровените чувства. Тук линиите и направленията, съгласуваността на формите в изкуството се връщат от видимото в невидимото. В точката на изчезване, където всичко преходно е само символ. Където недостигащото (т.е, недостижимото) става събитие, китайското изкуство се приобщава към Вечното, Небесното.

Но колкото и да ни се вижда важен знака БИ гуа, той нищо не решава. Затова и Кун-дзъ се натъжил, когато в труден период от живота му се паднал този гуа: „Защо ми е на мене красота!” Кун-дзъ мислел за нещо повече от абсолютната хармония на облика. Негова цел била мъдростта, съзидателната сила и реализмът, гъвкавостта, която се достига за сметка на енергията на живота.БИ гуа показва един от пътищата към този идеал, но самият той не води към него.

И така, днес ние говорихме за пластичните изкуства и за изкуствата на въображението, и виждаме, че макар при тях да е невъзможно да се каже последната дума, те поставят пред нас огледало, в което се отразяват вечните енергии. Те ни учат да преобразуваме видението в съзерцание, дават ни възможност да видим света в неговата предвечна красота. Така че благодарение на тях в битките на живота се намира място и време, когато стават възможни покоят и свободата – свобода, която открива по-дълбок път.

 

II. ДУХЪТ НА МУЗИКАТА

Сега ще говорим за музиката, но не за гами и мелодии. Ще се опитаме да видим, къде в природата на човека лежи източника на музиката и да разберем как тя въздейства на човека.

В Китай се счита, че природата на човека се намира в центъра, където емоциите все още не са проявени. В тази „средина”, чжун, вече има всичко, но в потенция, до въплътяване все още е далече. После възникват емоциите в цялото си многообразие и противоречивост: радост и тъга, грижа, любов, ненавист, страх. Всяка е насочена към своята област, всяка се опитва да обхване в себе си скритите енергии на психиката. В резултат човекът се оказва погълнат от своите емоции. И тогава идва редът на музиката.

Музиката сдържа и хармонизира емоциите така, че те се обуздават една друга и центърът, срединното, става кръг, въртящ се около своя център. Точно за това се отнасят думите от Чжун юн”: „Осъществява се хармония в срединното”. Срединното е потенциалността на емоциите, а хармонията ги привежда в хармония една с друга.

„Книгата на промените” с музиката се свързва ЮЙ гуа,Въодушевление”.

Долният първичен гуа е КУН „Приемащата” а горният – ДЖЪН“Предизвикващият”, Импулсът Заедно те дават образа на ентусиазма, гърмът ДЖЪН, разнасящ се над Земята, КУН.

По отношение на емоционалната сфера това означава, че в ЮЙгуа се осъществява не спокойна съзерцателност, а импулсивност. Подсъзнанието подбужда и провокира из отвътре, проявявайки се в съзнанието чрез емоциите. Всяка емоция внася определеност в недиференцираното пространство на възможностите – когато страдам, ненавиждам, боя се, тъгувам или се радвам, се създава точка, около която кристализира отначало усещане за себе си, след това – самосъзнание. Но тази точка, не е зададена веднъж за винаги, тя възниква и се разтваря отново в морето на потенциалностите; ту „изплува” радост, ту тъга. Затова е важен подбуждащият момент, импулсът призоваващ тази емоция. Вратите на радостта и на тъгата не са далече една от друга, в разположение на човека не са налични твърде много средства за изразяване на емоции. Силните чувства – и най-висшата радост и най-дълбоката печал – предизвикват сълзи. Причините и на едното и на другото са в подсъзнанието, вълнението което се поражда в съзнанието в момента, когато подсъзнателният импулс се превръща в пламък на чувството.

В Шо гуа се казва: „божеството пристъпва напред в знака ДЖЪН” , „Предизвикващият”. Емоциите призовават към живот съзнанието. Но тяхното действие излиза извън пределите на отделното човешко същество. Емоциите не са неми, те могат да намерят израз в звук. Викът се издига над индивидуалното и поражда в другите емоционален отклик. И гърмът, разнасящ се над Земята, символизира чувствата, които намират израз във вика, изтръгващ се от глъбините на подсъзнанието.

Така се срутват бариерите отделящи човека от човека. Нищо не ни пречи да предположим съществуванието на колективна душа, предшестваща индивидуалното съзнание, но, въпреки че колективната душа обединява индивидите в единно цяло, самата тя се оказва още по-раздробена. И тогава „Въодушевлението” – подбуждащото, идващо изпод Земята – символизира пробив, разрушение на бариерите между групите, единение на хората във взаимно чувство. Една само крачка отделя вика от музиката; викът – това е строителният материал за музиката, също както емоциите образуват тяло на душата на човека в света.

Но тук ни дебне опасност, тъй като имаме работа с ирационалното. „Подбуждащото”, ДЖЪН не се подчинява на никаква логика. При емоциите, разбира се, винаги има някакви причини, но тази причинна връзка е произволна; никога не се удава да поставим емоциите в еднозначно съответствие с причините. Причините включват скритите енергии на психиката, те по-късно се изливат в емоции. На вълната на емоциите човекът се оказва откъснат от самия себе си.

Същото се отразява във вътрешните ядрени гуа.

Долният ядрен гуа е ГЪН, Планината, „Неподвижният”, горният – КАН, Вода, „Бездънният” .

ЮЙ гуа е Вода, събрала се на върха на Планината. Това е Вода под контрол, но ако се измъкне изпод него, ще спусне като поток надолу, в пропастта, не по своя воля. Такава е вътрешната структура на знака ЮЙ, „Въодушевлението”: натрупаната емоционална енергия, която ето, ето, ще прелее през ръба в бездната. Тук се срещат раждането и смъртта, животът и неговият край. ДЖЪН, големият син, се ражда първи; с други думи, с първото бликване на емоции от подсъзнанието се ражда душата. Но сега, когато съзнанието, душата, вече е отделена от подсъзнанието, грози я жесток удар. Всяко раждане е свързано със смърт; за да съществува новото, то трябва да премине през смърт. Съвършено новата форма на съществувание трябва да се въплъти в живот в ново обкръжение и затова в ЮЙ гуа животът и смъртта съществуват, те са близки, като родни сестри. Силното чувство отхвърля бариерата на индивидуалност, помита личността; отнася я мощната вълна на чувствата. Къде? – Никой не знае.

И по тази същата причина във ЮЙ, „Въодушевлението”, се намират корените на пророчеството, свещеното безумие. Какво е това свещено безумие? Това е космическо състояние, увличащо индивида в глъбините, където животът и смъртта пребивават един в друг. Това е неудържимата дионисиева стихия: и ако се стигне до кръвопролитие, нека кръвта тече като река (първичният гуаКАН означава и кръв). Тук животът намира израз в крайности. Както в танца на Шива се смъкват покровите от живота и смърта; космическите сили се втурват в личността и разрушаването на личността става неизбежно. В тези наистина високи моменти човек получава шанса да обхване всичко човешко. Личността изчезва, всички радости и тъги на човечеството се съвместяват в единно „Аз”, тя като че се влива в морето на колективното и преживява без избор всичко, което е отредено на човешкото същество.

Разбира се поривът на космическата стихия и неограниченото разширение на личността таят в себе си опасност. Всичко зависи от това, къде лежи източника на потока, завладяващ индивида. Необходимо е да се доберем до самите глъбини, там където се извършва определящото, централно събитие на света. Този, който преждевременно се остави на волята на вълните ще бъде унищожен. Състоянието на силната личност се отразява в другите, но размахът на нейните възходи и падения може да разкъса на части неподготвените. Така Гретхен е сломена от личността на Фауст.

Но, от друга страна, изразената емоция е единственото възможно средство за обединение на хората. Сферата на деятелност и мислене на индивида определя неговото положение в човешкото общество. Всеки притежава свой социален статус, свое обкръжение, и даже индивидуалните особености на строежа на органите за възприятие променят поразително света за човека. Никак не е лесно да дойдеш до съгласие с другите в представите за света. Тук са издигнати почти непреодолими бариери. Индивидът е ням, темата по които могат да общуват хората – това винаги е миналото, собственото им минало и миналото на техния народ и държава. Затова и това, върху което се гради света според едни, е празен звук за останалите. Изглежда невъзможно да се изгради мост между гледните точки на отделните личности, между два различни опита. И все пак, някаква емоционална вибрация се предава от един човек към друг. Това, за което е било невъзможно да се размишлява и не е могло да бъде изразено с думи, изведнъж, чрез изблика на емоциите безусловно и непосредствено се предава от човек на човек и обединява хората в подчинение на общ поток. Както еднакво настроените инструменти предизвикват вибрации един в друг, така и човешките същества започват да вибрират в унисон, когато излязат извън рамките на индивидуалното. Това се случва извън нашето участие: достатъчно е само да се срешнат две същества с подобни „тоналности” на емоционалните вибрации, точката на съприкосновение става фокус и пускова пружина на древни жизнени енергии.

Да се обърнем сега към това, какво в Древен Китай са говорили за въздействието на музиката и как са се опитвали да изразят неповторимия опит на общуване, възникващ от резонанса на душите Има една история за двама приятели. Единият свирел на цин, другият го слушал: „Аз слушам бушуващи води, аз виждам въздигащи се планини”, – и му се струвало, че стои на великата планина Тайшан от която с грохот се спускат водопади.

Бо-я свирел съвършено на цин, Чжун Цзи-ци бил съвършен слушател. Бо-я свирил и, когато неговата мисъл се устремявала към високи планини, Чжун Цзи-ци казвал: „Това е съвършено! Величествено, като планината Тайшан”; когато мислите му насочвали към пълноводните реки, Чжун Цзи-ци казвал: Това е съвършено! Безбрежно като разлив на велика река”. Каквото и да си представял Бо-я, Чжун Цзи-ци го следвал.

Бо-я пътешествал по северния склон на планината Тайшан. Внезапно се излял порой. Подслонил се до една канара с натъжено сърце, извадил цина и засвирил. Отначало създал мелодия за застигналия го дъжд, след това – за възвишаващата се над него планина.

Трябвало само да ги изпълни и Чжун Цзи-ци проникнал в техния смисъл. Бо-я оставил настрана цина и въздъхнал „Това е съвършенство! Вие слушате моите мисли, като че сърцето ми е пред вас. Нима бих могъл да се скрия в звуците!”

„Ле-цзъ”

Способността да общуваме чрез емоции е поразителна. Емоцията запълва дотолкова звуците, че търси изход и се възпроизвежда и визуално. Разбира се всичко си има граници и в Китай са знаели, къде приключва действието на емоциите. За Кун-цзъ се разказва кратка изразителна история: Любимият ученик на Кун-дзъ слушал как учителят свирел на цин, усетил в изпълнението му заплаха и, престрашавайки се, казал: „В мислите на моя учител има убийство”. В това време Кун-дзъ наблюдавал паяк, който оплитал в мрежата си муха, видяното той изразил в движението на струните. Ученикът бил дотолкова възприемчив, че разбрал емоцията, но не могъл да възстанови причините и контекста и реагирал на мисъл за убийство на човек, а не на муха. В музиката на учителя той почувствал насоката на мисълта, но не и нейната динамика.

Сам Кун-дзъ може да служи за пример на това, доколко духът на музиката може да подчини човека на „Предизвикващият”, ДЖЪН. Веднъж в изпълнение на знаменит учител Кун-дзъ чул мелодия. Отначало той изучил нотите, след това проникнал в духа на тази мелодия и накрая постигнал сърцето, мислите и емоциите на човека, който я съчинил. И въпреки че учителят бил доволен от изпълнението на Кун-дзъ, той продължил да работи докато не видял пред себе си висока тъмна фигура. Кун-дзъ казал: „Виждам го: висока тъмна форма, с възвишено съзнание, творец сред хората.” Тогава учителят по музика се преклонил пред Кун-дзъ и казал: „Тази мелодия води началото си от Чжоу-ван, създателят на нашата култура” („Ши-цзи”).

Такава сила е заложена при общуването чрез емоции. Ясно е също, че ние се подчиняваме не на периферните движения на нашата психика, а на това, което се развива в центъра. Разбира се, различни потоци са подходящи за да плуваме по тях, но природата на човека следва да се търси там, където възниква космосът.

И важно е тези, от които зависи съдбата на човечеството, да могат да използват „Въодушевлението”ЮЙ, а не да плуват в потока на неговата стимулираща енергия. В това е тайната на великата музика. „Коментариа към Туан” гласи: „Чрез послушание се движи ВЪОДУШЕВЛЕНИЕТО, ЮЙ. ЮЙ се движи посредством Послушание и Преданност, затова Небето и Земята са му подобни, казано е: „назначават феодални князе хоу и водят под строй войската.” Небето и Земята се движат посредством Послушание, затова Слънцето и Луната не се отклоняват и годишните времена не се объркват. Мъдрият човек следва това, наказанията и изискванията се прецизират и народът е послушен.”

(ЮЙ се състои от знака КУН долу и знака ДЖЪН горе. Послушността е атрибут на КУН гуа, а Движението – на ДЖЪН гуа).

Подчинението (следването) на движението, съгласно “Коментара към Туан”, е средство за управление, установяване на порядък сред разединени и изолирани индивиди, гарантиращо законен и осмислен път към съгласие в обществото, даже в най-опасни ситуации. Например, когато „назначават феодални князе хоу и водят под строй войската” . Двояката същност на музиката се проявява и тук. От една страна, музиката е велико изкуство, обединяваща хората в обща радост; звучаща хармония, противостояща сила на тъмни емоции. Но музиката, освен това, е енергия, подбуждаща безумна храброст пред лицето на смъртта. С музика вървят в поход войските, с музика отиват в последен бой.

Потенциалът заложен в знака ЮЙ, „Въодушевление” е огромен. Но само когато лидерът сам се подчинява на ДЖЪН гуа, „Подбуждащото”, той може да използва този потенциал.Само отдавайки се пълно на движението, потапяйки се в колективната душа, той става истински лидер. Само този, който чувства и се вдъхновява заедно с цялото човечество, може да води след себе си. Преди емоцията да обхване групата, тя трябва да бъде преживяна от лидера. Само ако си преживял емоцията може да я предадеш на другите.

В този смисъл е значението на „Небето и Земята се движат посредством Послушанието”. Но на Небето и Земята не са наложени никакви ограничения. Съзвездията се движат по Небето по свои пътища, не ги сдържа ничия ръка, не ги свързва никаква връвчица. Те са свободни; това означава че във всичко те следват движението (в това се състои Послушанието и Предаността) – именно такава е концепцията за свобода в Китай. Движението на съзвездията е свободно, не са свързани и затова могат да изпълняват своята роля. Затова Слънцето и Луната не напускат своите орбити. Затова и Земята не се старае нищо да задържи. Когато дойде пролетта, Земята приема пролетта. Когато пролетта дойде до своя край, Земята и позволява да си отиде и се готви за лятото. По тази причина не се объркват годишните времена. В безусловно подчинение на движението е тайната на правилното взаимодействие с времето. Затова е така важно да бъде освободена тази част от човешката природа, където е скрито Дао. С това се дава свобода и на другите, а Дао, световният закон, придобива форма.

Осъзнаването на това открива достъп към най-великата сила на земята. Има различни типове лидери, както са възможни различни степени на следването на движението. Подчиняването себе си на движението винаги надарява човека с качества на лидер, но реалната сила и здравина на положението на лидера зависи от дълбочината на движещото начало. Ако това е настроението на деня, то човекът озвучил недоволството на масите мигновено става лидер. Хората познават в него себе си. Чувството за време му помага да избира значимите моменти в хода на събитията и той става човек на деня. На гребена на вълната той изглежда велик на света. Но когато се отдаде на повърхностни вълни, повдигани от вятъра, подемът неизбежно се сменя от спад. Колкото по-близо до повърхността лежи източникът на движението, толкова по-ограничени са във времето действията на лидера за привличане на масите, толкова по-скоро ще настъпи спад. Само истинският държавник разбира, безпогрешно волята на народа, или, по-добре да се каже, той пряко си взаимодейства със „същността на нацията”. Истинският държавник се посвещава не на отделни частни случаи, не на менящите се ден след ден настроения на тълпата, той е настроен според състоянието на нацията и затова неговите действия винаги намират отклик в сърцата на хората.

В това, по-специално, е тайната на успеха на Кун-дзъ. Мнозина в последно време поставят под съмнение значителността на неговото учение и дело; казват, че той не е особено оригинален. Но философията на Кун-дзъ е била и продължава да бъде действена благодарение на неговото пълно отъждествяване с волята на човечеството, чрез което говори Божественото. Затова първоначално неговото дело е оставало незабелязано. Но това, което правел и към което се стремял, продължава да оказва влияние до днес, докато повърхностните вълнения на неговата съвременност отдавна са затихнали.

В „Образи”, „Сянь”, за проявата на духа на музиката е казано: „Изхождайки от земята, нараства Гръм: ЮЙ „Въодушевление” . Така създавали древните владетели музика, за да почетат Де и в цялото й великолепие я поднасяли на Върховното Божество, призовавайки при това и умрелите предци.” Музиката свързва в този образ Земята, Небето и основните метафизически енергии. Достойните чувстват музиката, обединяваща звучене и жест, в древния Китай са ги считали за брат и сестра, две страни на проявата на едно и също емоционално начало. Всичко, което живее в сърцето, се изразява в звук и достигайки апогей, намира изход в движението, затова всяко звучене, всеки жест, свидетелствува за вътрешен живот. И така ние идваме до идеята за свещено драматическо действие, в което музиката и символичните фигури на танца са съединени за да представят космически събития – танца на звездите. В екстатично състояние човек постига законите на Вселената, изпълнява се световното Дао, разкриват се тайните на света. Всеки, който почувства това, се пренася във Вечността.

Така почитат заслугите. Музиката прославя културните достижения, и с това ги поднася на Върховния Владетел – Небесния Господар, благодарение на когото звездите се движат по своите пътища.И прародителите, Учителите, творците от миналите епохи, са поканени да се съберат около Върховното Божество, родено от духа на музиката като човешка представа – това не е абстрактна идея. Както има Небе, има и Божество. Но това единство се образува от вътрешна множественост – безброй прародители, духове, енергии и сили. Потокът от емоции, хармонията на музиките, изразена в свещена пантомима, – също е част от Върховното Божество. Човекът общува с Бога посредством музиката.

Да направим още една крачка. Емоциите не са статични. Те се появяват, довеждат до екстаз (хората пророчествуват в състояние на екстаз, свещено безумие), но, като вълните на море, разиграващата се буря на емоциите неизбежно затихва. В съответствие с този неотменим закон даже най-силните емоции не могат да продължават вечно. Затова сама по себе си музиката не създава нищо неразрушимо. За да се създава нещо, обладаващо вечна ценност, трябва да се направи следващага крачка, да се премине къмЦУЙ гуа, „Събиране”.

ЦУЙ гуа, „Събиране” се появява още една силна черта. Събирането, умножаването е необходимо за да не се разтвори движението, емоцията като пара в чист въздух. Трябва да се появи нещо трайно и за тази цел е необходима точка, фокус. Силната пета черта символизира в ЦУЙ човека, в който се въплъщава движението. Защото за да се задейства енергията, тя се нуждае от личност. За да не затихне на земята движението, то трябва да има лидер. В „Книгата на промените” такава личност се нарича герой, владетел, съвършено мъдър. В текста „Туан” се казва за владетеля: „Събиране, успех, хен Владетелят се приближава към храма. Благоприятно е да видиш велик човек. Това носи успех. Правенето на големи жертвоприношения, носи успех. Благоприятни переспективи.” Емоцията се претворява в действие.

Музиката става част от религията, също като владетел, приближаващ се към храма, или велик човек, срещата с когото е благоприятна за всички – това е религиозният герой, той пресъздава човечеството. Такива личности от време на време се появяват сред хората, които причестявайки се с тяхната плът и кръв, се изменят по техен образ и подобие. В това е езотерическия аспект на акта на жертвата. „Правенето на големи жертвоприношения, носи успех.” В доисторическите времена, когато екстатическото служение достигало кулминация, се извършвало ритуално убийство на владетеля, въплъщаващ Божеството, което е и човек и Бог или син на Бога. Кръвта на жертвата очиствала подвластния на владетеля народ. В китайската култура това архаично жертвоприношение, много отдавна е получило символично значение. Този, в който живее „Съзидателният”, ЦИЕН, трябва да принесе себе си в жертва и незримата кръв на неговия дух дава сила на членовете на неговата общност. Пътят на музиката завършва в религията, в нея музиката намира себе си. Логосът слиза от своите върхове, а звукът – крясък – се изпълва с мит, обединяващ хората и символа. Митът приема хората в себе си, неговото действие е твърде силно, по-силно, отколкото звученето само по себе си, тъй като митът – това е музиката на символите. Затова музиката – това е претворяване. В мита тъмната страна, жертвата, самоотричането, самоотдаването – която прави възможно обединението – се осъществява в сиянието на ново значение. В знакаЦУЙ, „Събиране”, отгоре е „Радостната”, ДУЙ, а отдолу – „Приемащата” , КУН, което ще рече – подчинение на радостта, посвещаване себе си на най-великата радост, достъпна за човека. Съвършената музика се слива с абсолютната религиозност.

Но даже и тук, в центъра на източната философия, си остава хармонията. Разбира се, не може да се каже, че трагичността на Запада е съвършено чужда и непонятна на Изтока, но източната мъдрост не търси изворите на трагедията така дълбоко и никога не я абсолютизира. Висотата и глъбината се съединяват в Логоса, в Дао. Радостта и подчинението на радостта, като финално изкупление на мита, дава енергията, необходима за установяване на ред сред хората.Следването на радостта въздейства на хората по-силно от оръжията или строгостта на закона. Радостта прави подчинението просто и естествено. Радостта в гиздостта на красотата е по сърцето на човека и той с радост приема нейните закони. Музиката и религията съставят сърцето на тази най-велика идея.


III. ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА

Последното, крайното, което може да означава понятието „изкуство” – това е изкуството на самия живот, редът на Промените, изкуството на действието.

Да разгледаме десетия знак гуа: „Стъпване (Поведение)” ЛЮЙ, 10.

ЛЮЙ, 10 Стъпване(Поведение)” носи в себе си двойно значение: настъпвам (движа се напред) и постъпвам (държа се) съгласно ритуала. Затова в „Книгата на промените” ЛЮЙ заменя ли, ритуала, а под изкуство на действието се разбира съответствие с правилното поведение, т.е, следване на ритуала.

ЛЮЙ Стъпване(Поведение)” се състои от първичните гуа: ДУЙгуа,“Радостната” отдолу и ЦИЕН гуа, “Съзидателният” отгоре. Отдолу Езеро, отгоре Небе

ЦИЕН гуа, “Съзидателният” е особен знак, от него, пряко или непряко, се извеждат първичните гуа. Малката дъщеря ДУЙгуа се намира най-далече от ЦИЕН гуа “Съзидателният”, този първичен знак се извежда последен. Когато дистанцията между тях изчезне, отиват си и съмненията и се установява ред.

Основните атрибути на тези гуа – радост (ДУЙ) и сила/твърдост (ЦИЕН) – характеризират правилното поведение, затова в коментара е казано: ЛЮЙ показва основата на характера. Той (знакът) е хармоничен и достига целта си установявайки хармоничен ритуал”.

Ритуалът става хармоничен, защото двата първични гуа се движат в една посока – нагоре, следват се един след друг Но съществуващата между тях хармония не е очевидна и не се подразбира от само себе си.

ДУЙ гуа и ЦИЕН гуа се съотнасят към определени състояния на Небето и страните на света:

ДУЙ гуа, „Радостната”, съответства на запад и средата на есента;

ЦИЕН гуа , „Съзидателният”, – на северо-запад и на деветия месец, когато есента преминава в зима.

ДУЙ гуа е времето на реколтата. На небето заема западния квадрант на Белия тигър. Белият тигър е ужасно същество, асоциирано със смъртта, а белият цвят е траурният цвят. И на двата знака съответства метал, оръжие, което от своя страна съответства на съпътстващата есента оценка на направеното. И затова за човека, който се стреми да научи правилното поведение или изкуството да живее, се открива разбиране за чудовищното, демонично, неотделимо начало – парализиращата опасност. Скритият в божественото подтискащ аспект не може да не предизвиква страх, защото да му се противопоставиш не е по човешките сили.

Това е божественото начало (ноумен*), олицетворяваното от съдбата, което не оставя за човека изход. Съдбата не е лека, не е проста, не е склонна да си играе. Условията, която тя предявява, ще трябва да посрешнем с цялата им сериозност. Тук заставаме пред съда на „Съзидателният”, представен тук с горната триграма ЦИЕН. Годината е приключила. Есента е преминала и сега ще стане ясно, кое ще преживее и кое е обречено на смърт. Това е време, когато плодовете на пролетта се връщат отново в кръговрата на събитията.

Четирите сезона се въртят като огромно колело. Животът се надига, разцъфтява, принася плодове, разхвърля семена и, когато дойде тъмната половина на годината, всичко се връща към началото. При това всичко преходно изчезва безследно – в съответствие с думите: „Небето води битка в Циен”, „Творящето”. Великият воин, който води битка с всички породени от него същности и който идва в света в знака „Предизвикващият”, ДЖЪН, сега се намира на северозапад, където сега наближава краят на годината.

Всеки трябва да мине през битка с него – битката на „Съзидателният”, ЦИЕН, с преходното. В тази битка всичко е изключително сериозно И на човека трябва да му е ясно, че неговият противник не е дошъл някъде извън него, а и самата битка не е случайност. Съдбата чака зад вратата, трябва да пристъпим зад прага, колкото и безпощаден да е стражът. Енергията на „Съзидателният”, ЦИЕН, дълбоко променя човека. Лесно е да се разбере, защо той трепери, защо се опитва да се отклони от среща с безжалостната, жестока съдба или защо той, в пристъп на безсмислен протест, желае да се отрече от нея, да се откаже от своята отговорност. Но съдбата спокойно стои и чака. На нито един смъртен не ще се отдаде да я избегне. И всеки стремящ се към Вечността, щом му е определено оръжието, с което ще води бой, ще трябва да даде своя отговор. Срещата със стража на прага е неизбежна.

И отново Гьоте. Той е намерил думи прости и точни, изразяващи самата същност.

Не трябва да се съпротивляваш на съдбата,
И не е изход да бягаш от нея;
Ако ти я срещнеш с достойнство,
Тя ще те поведе като приятел със себе си.

Ein Andres (1813)

От тази интерпретация на знака ЛЮЙ, “Стъпване (Поведение)”, следва, че главното е да се отнесеш правилно към съдбата си и да вземеш правилното решение. Безсмислено е да измисляш хитрини. Този, който се опитва да направи това, въобразявайки си, че е достатъчно ловък да се отклони от сериозността на стоящата пред него задача, ще бъде отхвърлен и унищожен. Затова, отказвайки се от съдбата си, ние се отказваме от самите себе си. Съдбата не е нещо отделно от човека, тя се явява творческо начало; и така, като творческо начало, тя е прародител на всички същества, бащата живеещ вътре в нас, как бихме могли да избягаме от него? Възможно ли е да се избавим от творческата сила вътре в нас самите, посредством която съществуваме? Затова властта на съдбата е абсолютна.

И ето фразата в ЛЮЙ гуа: “Излез насреща му”. Най-малката дъщеря не може да се противопостави на тази сила. Затова тя щастлива, послушно го следва. Тя върви след него и тогава, когато пътя става опасен, когато решението означава живот или съмърт. В нейната простота и увереност има вяра, ако тази често погрешно разбирана дума, все пак, притежава някакво значение. Вярата произхожда от реалността и е винаги приложима към нея. Този вид вяра е любов към съдбата. Без стремеж към щастие, без страх от нещастие, свободни от страх и надежда, такава вяра държи във вериги двата най-големи врага на човечеството (т.е, страха и надеждата). Вярата побеждава, когато в нея е знанието, как да използваме енергията на творчеството.

Това знание е в ЛЮЙ гуа. В знака “Стъпване (Поведение)”, няма място за умуване. Говоря тук не за статически състояния, но за най-опасни ситуации, които ни принуждават в движение да вземаме решения в дългосрочен план, – в мига, когато, образно казано, вървим по острието на бръснач. От ситуацията можеш да излезем само ако вървим в правилната посока и спазваме правилния ритъм на движение. В противен случай – смърт. Никой от смъртните не може дълго да стои лице в лице с “Съзидателният”, ЦИЕН, затова в битката с “Съзидателният” не бива да спираме нито за миг.

Тук се вижда как се заражда ритуалът, ли . Това, което е истинно за индивида, се пренася върху цялото човечество. Още веднъж: тайната на правилното поведение, ЛЮЙ „Стъпване (Поведение)“, е в различаването, разделянето на високото и низкото, разделение, което е динамично. Източникът на Езерото, ДУЙ, е под Небето, ЦИЕН, което е горе и, идвайки отгоре, водата се насища с енергия, необходима за това разделение. И, по този начин, всеки истински ритуал различава високо и ниско, като установява подвижна иерархия, в която отношенията се изграждат строго в зависимост от нивото, но самите нива всеки път се запълват различно. Т.е, нито едно продължаващо във времето взаимодействие в цялостната система на взаимните отношения не се явява нещо застинало. Нищо не обладава абсолютна величина. Всичко високо на Земята се подчинява на Небето. Даже владетелят, синът на Небето, се подчинява на своя баща, великият Прародител. Не съществува и абсолютно дълбоко. Човек обикновен, с най-скромно положение, в определени ситуации може да се издигне и мине пред другите. По този начин човечеството се превръща в система от отношения, в сложна иерархия, в която винаги нещо се движи, мести се и само в такава система е възможно правилно поведение.

Изглежда, като че правилното поведение предполага еднообразие, защото ритуалът се изпълнява от всички. Но жизнеността на ли е в неравенството. Еднообразието дава начало на ритуала, ли. И, разбира се, еднообразието може да поражда правила и укази или закон и принуда. Но само по себе си принудата и суровите закони още никого не са убедили в необходимостта от правилно поведение (терминът ли означава както източника, така и изпълнението на ритуала). Напротив, Кун-цзъ казва, че принудата води само към очуждение и тайно хората продължават да нарушават установените правила. Затова системата на механичното уравняване, основано на принуда не може да бъде ефективна. Само признаването на неравенството в качеството на основен признак на човешката природа (та нали няма двама еднакви човека) дава начало на правилното поведение към подредена система на човешките взаимоотношения. И затова „Образ”, „Сян”, гласи: „Отгоре Небе, отдолу Езеро, “Стъпване (Поведение)”. Цзюн-цзъ различавайки високо и ниско, така насочва волеизявата (съзнанието) на народа”. Разликата между нивата е продуктивна, доколкото ниското автоматически започва да подражава на високото. Не възниква необходимост от принуда – желанието да подражаваш на този, който те превъзхожда и да му станеш равен се поражда от само себе си.Така започва ритуалът, ли и тази сила действа изотвътре и в края на краищата обхваща и тези които са останали настрани. Отново ние виждаме Вселена, която се привежда в движение изотвътре, без външно въздействие. Вселената продължава и вътре в човешкото същество, поставянето в порядък на вътрешния свят става благодарение на организиращото различие.

Индивидът се утвърждава в своята съдба, когато се утвърди в своето съзнание; той организира отношенията си с висшето, съзнателно стъпвайки в него. Това е важно, доколкото всеки трябва да намери своето място. По своята същност, положенията не се различават по отношение на абсолюта. Всяко положение има горе и долу. Затова човек оказал се в някаква определена позиция, вече не се нуждае от някакво конкретно осъзнаване на своето място в общата йерархия. Затова е толкова важно да заемеш правилната позиция. Знакът ДУЙ, “Радостното” е отдолу, знакът ЦИЕН“Творящето” е отгоре. И ДУЙ, и ЦИЕН са там, където трябва да бъдат: това, което трябва да бъде отдолу е отдолу, а това, което трябва да бъде отгоре – отгоре, затова е възможно да бъдем доволни от съдбата си. Сред шестте черти на този гуа само една е слаба.

Тази единствена слаба черта отбелязва точката на прехода, където природата се влива в човека (двете долни черти са Земята, двете черти в средата – Човекът, двете горни черти – Небето). Намирайки се на мястото на прехода и придвижването, тази линия контролира сили, които натискат от двете страни. И тук възниква образът на човека вьв Вселената. Човешкото същество е най-слабото от всички творения. Природата не му е дала нито остри зъби, нито черупка. Ражда се в свят на чудовища, безпомощен и беззащитен. По-безпомощен е от всяко друго същество на земята и се нуждае от нежност идваща отвън. Няколко дни след раждането си всяко друго същество е готово за самостоятелен живот в своето обкръжение, но трябва да минат години, десетилетия, преди човекът да стане независим.

И това слабо създание попада в обкръжение, пълно с опасности, където царят чужди на него сили. И все пак тигърът няма да ухапе човека. Текстът „Туан” гласи: Настъпване опашката на тигъра. Той не ухапва човека. Успех.” Тук се използва символиката на годишния цикъл, тъй като великият тигър на Небето – това е образ на космическите всепобеждаващи сили. Как би могъл човек да се приближи до тигъра и да го настъпи по опашката? Напред е ЦИЕН „“Съзидателният”, следва ДУЙ „Радостната”. Човек проявява отчаяна дързост , но тигърът не го ухапва. Затова защото е беззащитен ли? Може би именно безпомощността на радостта го прави най голямата сила на Земята. Усмихващите се очи на дете са по-силни от всяко зло, те обезоръжават най-порочните, и тигърът няма да ухапе човек, който знае как да подходи, знае начина на действие, който притежава състоянието на душата на детето в най-висш смисъл, съхранил радостта в сърцето, вътрешната радост, доверявайки се еднакво на всеки и всичко. Такова доверие съпътства достойнството. В знакаЛЮЙ “Стъпване (Поведение)”, отвътре е “Радостната” ДУЙ, а отвън “Силата” ЦИЕН. До известна степен, това напомня за момчето в “Novelle” (разказ на Гьоте), който укротява лъва с веселото си настроение и се явява образ на човек, сблъскващ се с космически сили. И в това е тайната на правилното поведение, ли, поведение, което е изкуството на живота.

Сега ще говорим за висшето изкуство, изкуството на ниво индивидуалност, което се състои в хармонично обединение на личността със съдбата. Всичко, което е от съдбата, е даденост, но само свободата дава възможност да приемеш съдбата и хармонично да се впишеш в отношенията с хората, така че твоето поведение да се превърне в движеща сила.

Необходимо е да се вземе предвид и друг аспект. Какъв е начинът, по който се предава нашия опит, мъдростта, енергията, вярата, способите за адаптация? Човекът не е хвърлен в света, само за да получава удоволствия и да приема нещата такива, каквито са. Всеки акт на приемане трябва да бъде предаден по-нататък. Истинските ценности са тези, които преминават от поколение към поколение, идвайки от непостижими мистични дълбини. И на всяко поколение се поверява предишното свещено наследство, което трябва да бъде умножено и предадено по-нататък. И докато от поколение към поколение се предава и умножава наследството на прадедите, не ще пресъхне съзидателната енергия. И затова пред нас с цялото си величие и с цялата си сложност стои проблемът: как да предадем това, което ние ценим като висше благо – нашето наследство, как да съхраним непрекъснатостта, да не прекъснем веригата? Нищо не е по-страшно от това, да останем последни. Особено, когато става дума за невъзстановимо и уникално, за духовни традиции, когато последствията са непредсказуеми. Днес не можеш да се отдръпнеш от най-голяма опасност и пред изкуството стои последният въпрос: в състояние ли сме да спасим духовното наследство от вулгарността, която настъпва от всички страни? И добро е това изкуство, което ще реши този проблем, което ще може да предава духа така, че искрата, която се съхранява жива в сърцата, да не изгасне, а да се разгори в свещен неугасим пламък.

Този проблем засяга всички. На всяко място, при всяко действие, нас ще ни причаква въпросът: Как е възможно да се направи това? „Книгата на Промените” дава красив отговор. В знака, за който ние току що говорихме, податливата черта е в трета позиция. Като изменим и следващата черта, която е също черта на човека, с податлива, ще получим шестдесет и първия знак ЧЖУН ФУ„Вътрешна истина”.

Сега двете податливи линии в центъра са обкръжени отгоре и отдолу с по две силни линии. Не само знакът има дълбок смисъл, но и самите китайски думи ЧЖУН ФУ обладават дълбок смисъл. Йероглифът фу (истина), се състои от два по-прости, горният от които означава „нокти”, а този под него – „потомство”. Затова той като цяло се асоциира с излюпване на яйце и пренасянето на живот в подхранваща го среда. Чжун „среда”, означава че по време на процеса на подхранване е активна изходящата от центъра енергия на оживяване, която носи доверие или вярност. Този знак изхожда от центъра на енергията на доверие, във висшия си аспект се разбира като хармония с Небето.

В този гуа могат да се открият и други странни свойства. Така по форма той представлява удвоения знак ЛИ, „Сияние”, „Ясност”, от осемте първични гуа. В ЛЮЙ гуа в средата има слаба черта, от горе и отдолу силни.

В знака ЧЖУН ФУ, „Вътрешна истина”, който получихме след промяна на една силна в податлива черта в знака ЛЮЙ, в средата има две слаби черти, а отгоре и отдолу по две силни – това е невероятно усилена светлина.Но вътре в качеството на непроявено противопоставяне – дълбок мрак. Огънят, получаващ начало във водите на Бездната, освобождава светлина, без да й вреди. И затова сега светлината получава власт и над създанията на мрака.

Такова е значението на странните думи в текста на „Туан”: „Чжун Фу, ВЪТРЕШНА ИСТИНА. Свине и риби – успех. Благоприятно преминаването през великия поток. Постоянството благоприятства”. Тъмните сили на водата олицетворяват свинете и рибите, най-малко духовните от всички живи същества. Но мощта на светлината е толкова голяма, че нейното трансформиращо влияние се простира даже върху свинете и рибите –бездуховните и немите. Поразително как отговаря този гуа, почти на словесно ниво, на нашето оправдано безпокойство за съхранение на духовното наследство в ситуация, когато го заплашват бездуховността и неорганизираността на тълпите. Ето решението: в силата на вътрешната истина

Но тук ние се сблъскваме с тайно знание, затова ви казвам само това, което ми беше разказано; останалото нека да разгадаят тези, които имат желание за това.

Къде е началото на „Вътрешната истина”, ЧЖУН ФУ? В играта на Промените! Вътре този гуа е пуст, двете слаби черти вътре означават пустота. В реалния център – пустота. И, като разгледаме съставящите гуа – вътрешния (долния) и външния (горния) на знака, в центъра на всеки един от тях ще видим силната черта на Небето, чертата на великото Единно, свързано с ЦИЕН гуа,„Съзидателният”. И въпреки че не е лесно да се постигне хармония, това е необходимо. Емпирическото его е продукт на илюзиите и предразсъдъците, това его, породено от дребнави страсти, което в момента на изпълнение на едно желание е готово да падне жертва на друго – това его трябва да умре. Когато его-то мятащо се между причините и следствията, желанията и тяхното изпълнение, стремящо се към удоволствия, копнеещо за удоволствие, – когато това изчезне, остава великата Тишина и Пустота. Ще затихне глъчката на деня, и всичко изведнъж ще се залее с неземна светлина; в тази двойна светлина ще се случи мистично събитие: Единното се разделя и влиза в човека, запълва сърцето му, дава му твърдост. И щом Единното изплува от дълбините на творческото, между човека и вселената се установява връзка. Тази връзка на свой ред става източник на магически сили, но освобождаването на тези магически сили зависи не от магия, а от доверие. А тяхното въздействие достига най-отдалечени места. Доверието, веднъж осъзнато, ще работи във всякакви ситуации. Щом се появят подходящи условия, назрее ситуация, тогава идва неговото време. Затова отдалечеността във времето и пространството не играе никаква роля. Необходимо е само да се постигне крайната реалност и да се отъждествим с това, което е свързано с дълбините на творческото, – това дава енергия на обновление. Претворявайки се в доверие вътрешните сили носят победа, тогава тълпата е безсилна и не може да причини вреда. Тогава главната наша грижа е сърцето да остане вярно на истината, за да не загубим връзка с това, което, както ние знаем, е доверие. А това е възможно, само когато мълчи емпирическото его, когато то е мъртво и Бог може да живее в нас. Висшето изкуство се ражда в присъствието на доверие. Това изкуство направлява съдбата, изкуство, даващо възможност да се предават напред възприятия от миналото.

Тези думи звучат като проява на гордост, но това въобще не е така. Творчеството пронизва всичко живо. За да продължава съществуванието, трябва да пуснем през себе си и голямото и малкото и да го предадем на бъдещото поколение. Съдбата ни дава сфера на деятелност, определя полето на задълженията ни, но как да се отнесем към своя дълг – решаваме ние самите. Възможно е да се утвърдим в своя дълг, когато се вгледаме максимално дълбоко. Тогава ще се изпълни всичко.


*
Термин, въведен от Кант, който в противоположност на феномен, означава схващана само чрез ума същност, нещото само по себе си.

ъдържание на страницата:
Книга на промените – И Дзин” Цикъл лекции изнесени в периода 1926-29 година

ГПОСТОЯНСТВО В ИЗМЕНЕНИЕТО

Ние живеем в преломна епоха. Човечеството е преживяло вече твърде много; и моят живот, както и животът въобще, ни е подготвил по всяко време всякакви трудности. Трябва да признаем този факт, но не трябва да изпадаме в униние. Ако ние се намираме на границата на две епохи – а много неща потвърждават това – това означава, че трудностите са неизбежни. Но хората са способни да работят заедно и да изградят новото време, само ако постигнат глъбините на духа, но и като влязат в съприкосновение с реалността.

В Китай е прието да се готвят за изпълнението на която и да е задача от по-рано, необходимо е да се концентрира енергия до момента, когато се наложи тя да се използва на дело. И затова от най-стари времена се е наложил възглед за годината, като за настъпваща година, корените на която са в тази, която си е отишла. Новата година настъпва тогава, когато старата е дошла в пълен упадък, когато енергията на света почти е пресъхнала. Но докато още не обладава реалност, тя съществува само като идея. Още невидима, идеята прониква в света. Важно е да се познае и посрещне тази идея, още преди да появи, защото в противен случай не остава друго, освен да се следва тя крачка след крачка.

И затова сили за посрещане на новото време и активното му формиране дава постоянството в Промените.

С тази тема в “Книгата на помените” се асоциират три знака гуа – според броя на различните аспекти на достигането на постоянство в Промените.

ТЪРПЕНИЕ

Първият от тези знаци гуа е ЦЗИН “Кладенец”:

“Кладенецът” се схваща просто като факт от живота – не отделно явление, а самия начин на живот. В Китай кладенецът е бил организиращият център на селището: около него са строили къщите си; обработваемите полета също са били ориентирани спрямо този център. Така че в древен Китай местонахождението на кладенеца е било център на всяка дейност. От тук и ние започваме да размишляваме за това, как да се отнасяме с живота, как да го направим свой живот.

Туань („Съждение)” гласи: “ЦЗИН, КЛАДЕНЕЦ. Можете да промените града, но не и КЛАДЕНЕЦА. Не се намалява и не се прибавя. Идват и си отиват, черпят от КЛАДЕНЕЦА. Ако водата е близо, но въжето е късо или гърнето се строши – беда”.

Идеята за кладенец е СЮН „Благата”, Дървото. Дървото спуска корени надолу за да поглъща и издига нагоре Водата, КАН.Този знак се асоциира и с органичния живот. Сред петте елемента (у-син) Дървото се счита за един от най-активните органически елементи. Дървото, органическа форма на съществуване на материята, събира неорганично вещество под формата на вода, наситена с хранителни елементи, и, издигайки ги, осъществява своя растеж – пример на това, как възниква и се развива животът. В тази концепция животът е непресъхващ източник. На земята има най-различни вещества. Такива, като минералите, представляват механически обекти. Но тази механична форма на битието е само половината от света. Освен това “кристализирано” в нещата съществувание още нещо, което се нарича живот.

Животът съвсем не се състои в това да се снабди с жизнена енергия неорганичния свят, в основата на който лежат механични начала. Това би била поредната версия на витализма, съгласно който жизнената енергия се наслагва върху механичните процеси – просто някаква добавка към неорганичното. Ако беше така, то животът би имал предел, защото всяко прибавяне все някога се изчерпва. Би трябвало да приемем неизбежното прекъсване на живота, неминуемият край на неорганичното битие, даже ако енергията и масата на света не са се изменили. Неорганичната Вселена като цяло попада под ударите на закона на инволюцията – законът за изравняването на силите и достигането на глобално равновесие. Ще настъпи момент, когато не ще остане нищо студено и нищо топло. Ще изчезне напрежението между различните качества, светът ще се потопи в топлинна смърт. Ако животът беше сила от същия порядък, както останалите сили от неорганичния свят, той би се подчинил на този закон, така че не можем да очакваме друго, а само незабележима смърт.

Но животът е противоположност на смъртта във всичко; енергията на живота никога не става видима, но не се и крие в материята. Енергията на живота в самата си същност се отличава от всички други сили във Вселената, тя им е диаметрално противоположна. Тайната на битието, може би, се свежда до това, че направлението на силите, действуващи в материята, постоянно се менят – и така се появява нещо ново. Сами по себе си механичните сили не са способни да създадат нещо ново. Техните приливи и отливи са подчинени на цикли, а развитието винаги е обусловено от твърда необходимост. Веднъж щом разберем това, можем да направим предсказания за десет хиляди години напред. Но развъртането във времето е само външна форма на проява, а не реално изменение, затова всяко следствие вече се съдържа в причината си.

И ето кръгът се разтваря, но това не отменя действуващите вече закони. Може би най големият принос на Европа в познанието на природата е разбирането на закона за причинността, подчертаване на универсалността на причинно-следствените връзки. В края на краищата не съществува такова място, където тези връзки да се нарушават, за което може да се каже: “Чудо! Вижте – празно пространство, в което произтича нещо неприемливо от гледна точка на науката: тук нещо изчезва и се появява нещо ново, което не обусловено от нещо, което го предшества”. И все пак, макар в света на външните прояви, да изглежда, че всичко се подчинява на причинността, ние чувстваме, че в този същия свят присъствува нещо, което не им е подвластно. Това начало не произхожда от извън, не от друг свят, който е “по-горе” или “по-долу ; то е неделимо от нашия свят и действува в него. То е подчинено на ценностни критерии, обладава ценност и създава ценности. Това странно “вътре в света” – ако така можем да определим това отношение – е неотделимо от това, което е отвън. Би могло да говорим за ядро и за обвивка. Но в природата няма нито ядро, нито обвивка по отделно. Те са неразделни и все пак не се сливат едно в друго. Системата на ценностите, съставляваща основата на изкуството, съществува заедно със системата на причинността.

И тук започва най-интересното. Механичното въздействие върху организма може да бъде двояко: конструктивно и деструктивно. Но с причинността това не е свързано, тъй като точно тук минава границата на действието на причинността. Всичко, което се намира в пределите на тази феноменална област, не е достъпно за изучаване с методите на науката. На нас ни е много добре известно, че тези същите химически вещества, които поддържат, хранят живото тяло, секунда по-късно, без каквото и да е сериозно изменение в химическия си състав, могат да доведат до противоположни резултати – към постепенното разложение и разпад. Едни и същи причини, едни и същи вещества проявяват ту едно, ту друго действие. И двата случая могат да се изучават с научни методи. Още повече, предразсъдък е, че живите организми по-трудно се поддават на изучаване от мъртвите. Науката не само може, но е длъжна да изследва сложната структура, която ние сме привикнали да наричаме живот, тъй като на живото трябва да се обръща първостепенно внимание.

И така, след като сме установили, че животът не е нещо между другите неща, но че именно благодарение на живота в света се появяват ценности (в противовес на обусловеността на причинността), нека отново да се върнем към образа на кладенеца.

Ние говорихме за това, че изобилието на живота е безпределно. “Можете да промените града, но не и КЛАДЕНЕЦА. Не се разходва и не се прибавя. Идват и си отиват, черпят от КЛАДЕНЕЦА. Ако водата е близо, но въжето е късо или гърнето се строши – беда”. Историята на човечеството е верига от непрекъснати изменения. И не само в технологиите. Без съмнение, технологичните нововъведения оказват влияние с дългосрочно въздействие върху живота на обществото, а изменящото се общество на свой ред, дава тласък за поява на нови технологии. Структурата на обществото по време на своята история се е променила така, както технологиите са променили нашето ежедневие. Способите обединяващи хората, обществените организации, могат да бъдат най-различни. В древността е господствал матриархатът с характерните за него форми на обществена организация; патриархалната култура е довела до абсолютно друго, но също така ясно организирано общество. Във феодалното общество се реализира друг способ на социална организация. По-късно обществото съществува във формата на централизирана бюрократична държава, и накрая, то се строи върху основата на организираното икономическо сътрудничество. Силите и идеите, определящи обществената структура, са многобройни и разнообразни, и аз мисля, че в хода на развитието на обществото тази структура се усложнява – така, както става и с технологиите. Действува тенденция към растящо разнообразие и прогрес – прогрес, ако животът в обществото създава усещане за удовлетворение и разцвет. Периодите на регрес, разбираемо е, са неизбежни. Трябва да не се забравя това – особено сега, когато ние проектираме в бъдещето, това, което ни души сега. Нито за първи, нито за последен път преживяваме поражения и несполуки. Но пътят, каквото и да се случва, води нагоре и напред.

И все пак не трябва да приемаме тези социални изменения за отправна точка, за абсолютно, главно условие за живота. Те са подобни на град, който сега се намира на едно място, а след столетия – на друго. Човекът, докато е вграден, вплетен в тъканта на природата е подчинен на нейните закони. Човекът – това е точката на преход, или по-скоро пресичането на основата и вътъка в платното на природата. По отношение на духовното човекът е същество, в което ЦИЕН, „Съзидателният”,творящото начало на света, по тайнствен начин се издига в съзнанието. Този принцип лежи в основата на живота и законите произтичащи от него не са отменени в нито едно човешко общество. Тяхното нарушение противоречи на природата и влече след себе си болест и смърт.

Така че, кладенецът, животът, символизират неизчерпаемостта и неизменното в битието. Животът е велик и неизчерпаем, като самия свят. Водата в кладенеца не намалява и не се увеличава; хората идват за вода ден след ден и той утолява жаждата им. Това наподобява водата, която се изпарява, издига се към небето и се връща на земята като дъжд. Редуването на напрежение и снемане на напрежението, въздигането и снижението поддържат всички форми на живот на нашата планета.

Същото може да се каже за душата. И тук съществува непресъхващ извор на живот, и тук има сили, създаващи напрежение. Енергията от общ източник се проявява в различни форми на индивидуално съществувание – така се появява човешкото съзнание. Благодарение на присъщото му вътрешно напрежение животът се устремява нагоре и се завръща с нов заряд енергия. Безспирната циркулация на живота е подобна на кръговрата на водата в природата.

За кръговрата на водата на земята е необходима енергията на слънцето. Може да се предположи, че в областта на духа съществува източник на непресъхваща божествена енергия – своего рода Централно Слънце. Гьоте го е наричал „Бог-природа”, защото постоянната циркулация на живота се поддържа от вътрешна необходимост. Напрежението и отпущането се сменят едно друго и всеки импулс енергия на свой ред създава напрежение. На човек винаги му се иска да види началото и края. Това желание се обяснява с това, че животът на човека е ограничен и разположен в определено време. Човек просто проектира върху света особеностите на своето индивидуално съществувание. Той обръща „като ръкавица” закона за причинността, като че го опустошава дотогава, докато не достигне първопричината, или върви право напред – към крайната точка на битието. Аз мисля, че въпросите за началото и края на света са безсмислени. Подобни въпроси проектират закона за причинността, приложим само към феноменалния свят, върху свят, където явления не съществуват, който сам създава обектите на чувствено възприятие и им поставя предел. Да се питаме за начало и за край е напразен труд. В това направление е възможно много и дълго да се фантазира, даже да се фантазира научно, но никога няма де се постигне определеност. В това отношение не сме отишли по-далече от философа Ле-дзи (IV в до н.е.), който разказва следната история:

Човек от царството Ли бил убеден, че Небето ще падне върху Земята. Той не можел нито де спи, нито да яде, докато един учен не му обяснил, че Небето – това е натрупване на ци на Въздуха, а Земята – натрупване на ци на Твърдото и затова такъв край не грози Земята. И двамата били много доволни, докато не дошъл трети, който казал: “Да, но нали Небето и Земята са само неща. Небето и Земята образуват множество отделни явления, които не зависят едно от друго и все някога със сигурност ще изчезнат.” И Ле-цзи казва: “Ще дойде ли краят на света, или той ще съществува вечно, ние никога няма да узнаем. Мъдрият човек не се безпокои за това.”

Мисля че ние и сега не можем да добавим нещо към това. Можем да се утешим с убеждението, че в потока на живота не съществува нито излишък, нито недостиг. Водата в кладенеца не намалява, колкото и често да се черпи от него, но не се и прибавя, колкото и да се стремим да съхраним жизнените сили, вместо да ги използваме. Животът е непресъхващ извор. Не се препълва и не се изпразва и утолява жаждата на всички.

Тук ние в своите разсъждения пристъпихме към границата, където животът престава да бъде просто многообразие от проявите на силите на битието, а се появява личната отговорност. Както е известно, животът не винаги заявява за себе си еднакво мощно, и безжизнената материя не навсякъде е еднакво прозрачна за силите на живота. Ние се сблъскваме с тежки, инертни, обременяващи неща. Но се получава така, че силата на гравитацията изчезва напълно, – и тогава твори геният. Така или иначе, щем не щем, трябва да се замислим откъде идва тази огромна разлика. Та нали материята навсякъде се подчинява на едни и същи закони, и животът трябва да бъде непресъхващ навсякъде.

Отговор: Идват и си отиват, черпят от КЛАДЕНЕЦА. Ако водата е близо, но въжето е късо или гърнето се строши – беда”. 

Това е и отговорността. Всеки решава за себе си, колко енергия от безграничните запаси на природата е способен да приеме и използва. Искам да кажа, че свободната воля е първична, и всеки индивид е свободен да прави това, което желае. Това, разбира се, не означава, че днес аз ще завърша това, което бих искал да завърша днес. Но желание, което идва от глъбините на душата, винаги се осъществява. И в този смисъл, целият наш живот е резултат от предишни действия на волята. Разбира се, действителността често не съвпада с набелязаните резултати. Резултатите от изпълнените желания често поразително се отличават от очакваните. Това, което ние получаваме, е опосредствано от действието на определени закони. Но всеки притежава въже, което може да достигне до самите глъбини на живота. Всеки притежава гърне, за да загребе вода. Така е устроено единството душа-тяло, в качеството на което ние сме част от природата и сме свързани с нея. Ние постоянно сме свързани с материята, със силите, които действат отвън, както и с пълната с живот душа. И затова е важно да идваме, да си отиваме и да черпим. Затова е необходимо актът на творчество да се повтаря отново всеки път. Прониквайки в неодушевената материя, творчеството я подчинява. То привнася напрежение, пораждащо съзидание и форми. Както и да наречем постоянното възобновяване на творческата деятелност – да кажем, усърдие – тази способност съществува във всеки гений. Затова не мащабът на дарованието отличава гения от масата талантливи хора. Много най-велики гении на човечеството не са се отличавали с особен дар, нито лекота в работата. Талантът без усърдие рано или късно се изражда в баналност. Геният се отличава с това, че той живее и действа, като постоянно се обръща към своята човешка същност.

За да не остане енергията на живота неизползвана са необходими две неща. Важно е въжето де не увисне, без да е достигнало до водата. И еднакво важно е гърнето да не се разбие, колкото и пъти да бъде спущано в кладенеца. В това е тайната. Защото ако то се разбие, ще се сбъднат думите предвещаващи нещастие. А ние най-малко от всичко искаме това.

Какво, собствено, означава, че въжето трябва да стигне до водата? Силата на живота в своята основна същност е универсална, свободна и достъпна за всеки. Колкото по-мощна, по-близо до своя източник е тази сила, толкова по-лесно е да я получим. Украшенията и разкошът, съкровищата и удобствата, много или малко са недостъпни, те са скъпи, винаги са достъпни за малцина. Но най-скъпи, обикновено са тези, които са нужни най-малко. Необходимият за подържане на живот хляб насъщен е евтин, още по-евтина е водата, от която се нуждаем ежечасно. А въздухът, без който не бихме могли да проживеем повече от няколко минути, не струва нищо. Всеки човек вдишва толкова, колкото му се иска. Въздухът е за всички. Ако няма какво да дишаме, това не е поради недостъпността на въздуха, а защото, човек не може или не иска да се добере до място, където въздухът е еднакво достъпен за всеки. И още в по-голяма степен това е вярно по отношение на живота. Въздухът – това е вещество. И може да се случи така, че човек да попадне на място с лош въздух, или на място, където него изобщо го няма и е невъзможно да се живее. Но животът прониква навсякъде, не съществува такова място, където да няма живот Достатъчно е само да си спомним за тази сила и животът идва. И такъв човек – надарен с живот, обладава живот и взема от живота винаги, когато му е необходимо.

Но трябва да се различава животът на душата от този на духа. Материалният живот е привързан към материалните условия; има своите ограничения и край – ние не го получаваме по заявка. Но духовният живот и неговата същност – духовните ценности, върху които се крепи животът – тях никой не е в състояние да отнеме от човека. Армията може да остане без генерали, но даже най-незначителният човек никой не може да лиши от волята му. Огънят, водата и другите неща могат да бъдат достъпни или недостъпни, понякога те са опасни. Но свойството „да бъдеш човек”, което е ценността на човешкото битие, винаги е с нас. Достатъчно е да пожелаеш „да бъдеш човек”, да пожелаеш живота в най-висшата му проява – и той е тук. Личност, обладаваща тези свойства, получава живот – с нищо незаменим, безценен живот на духа.

Този род живот е напълно достижим, но без труд не се постига. Въпреки че животът ни обкръжава от всички страни, получава го само този, който е способен да го възприеме, за когото той става прозрачен. Ние се нуждаем от вещи, в които се топли пламъчето на живота, въпреки че съществува опасност да припишем абсолютна ценност точно на нещо повърхностно-материално. Вещите не са нещо повече от кристализация на живота, те са форма на умиране. Закостенелият, загубилият активност живот губи своята сила. И ако ние се задоволяваме с такъв живот, ако нас ни задоволява коя да е закостеняла социална структура с изродили се традиции, прогнили обичаи, това означава че нашето въже е провиснало, без да достигне до водата. Не на всеки е по силите да изтегли сам за себе си вода. За много хора е необходима помощ. Те живеят опирайки се на традициите и са зависими от тях и това е нормално. Такива хора са мнозинство. Но има и други, тяхното предназначение е да дават живот; те, така да се каже, вадят от кладенеца вода и нашето място е сред тях. Ние сме отговорни въжето да достига до водата. Затова нашата задача е да се доберем до самата същност и във всичко да останем верни на Истината. Длъжни сме да отличаваме истинския източник на живота от илюзиите, колкото и величествени да ни се струват те.

А това е тежък, неблагодарен труд. Ако приемахме традициите и обичаите такива, каквито са, животът щеше да бъде прост. Бихме живели като всички; това, което се пада на мнозинството, се пада и на нас, няма да има проблеми и болезнено чувство на изолация. Но ако човек изпитва жажда да черпи пряко от източниците, никакви сурогати не ще помогнат; за водата на живота трябва да се плаща. Цената й е една – страдание. Страданието винаги стои на стража, когато личността застава пред трудно решение да се откъсне от това, което мислят и правят другите и да погледне в лицето Вечността.

Освен стремеж към същността важна е и непоколебимостта, защото не трябва да се разбие гърнето. По този път човек го чакат откровения и опасности. Животът не е толкова прост, колкото хората са привикнали да го мислят. В кладенеца обитават чудовища. Защото Водата – това също е образ на опасността. Само човекът, който не отстъпва пред опасността, ще издържи и премине без припряност и страх покрай стража на прага. Само човек гледащ в лицето трудностите, няма да разбие гърнето и ще може да загребе водата на живота и да я извади на светлината на деня. За такъв човек кладенецът е естествена сфера на действие.

Животът, изваден от самата глъбина, не принадлежи само на него, трябва да го предаде на другите. Затова тези, които черпят пряко от източника на живота, действат по вътрешна подбуда и не правят това за себе си. Не им идва даже и на ум да запазят гърнето за себе си и да пият от него само те. Животът се „разваля” бързо. Неговите закони се различават от законите на материята. В областта на материалното, колкото по дълго си събирал, колкото повече си натрупал, толкова повече имаш. Когато става дума за живота, то колкото повече раздаваш, разпространяваш около себе си, толкова по-богат ставаш. И затова е важно, всеки който е узнал вкуса на живота, сам да стане източник, при когото биха могли да дойдат другите и утолят жаждата на живота си.

Текстът към първата черта на този знак предупреждава: „От мръсен КЛАДЕНЕЦ не пият. При стария КЛАДЕНЕЦ – нито едно животно” За какво е годен замърсеният кладенец? Това не е кладенец. Хората, които някога са го копали били открити за живота. Но след това те се заели да разработват разни системи за обезпечаване на живота, все по-объркани и скучни. И колкото по „непрозрачна” ставала системата, толкова по-горди с нея били нейните създатели. Те изписвали фолиант след фолиант, докато накрая системата не се превърнала в тояжка, без която те не биха могли да налучкат пътя си в живота. И внезапно откриват, че животните отдавна са престанали да идват на водопой и че водата е станала съвсем негодна за пиене. Да преодолееш собствените си комплекси, да надскочиш себе си – ето какво означава да се стремиш към живот в източника, а не да я наливаш в цистерни, превръщайки я в мътилка, ненужна за живите същества.

В светлината на казаното, глупаво е да съжаляваш за направените усилия. Колкото и често делото да завършва с неуспех, трябва спокойно да се започне от начало. Само тогава тази божествена жажда, божествено стремление към източника на живота ще остане жива. Този стремеж никога не разочарова, защото в него не съществува крайна цел – това е една насоченост, която създава напрежение и с това самото дава енергия. Животът не може и не трябва да удовлетворява. В движението, в стремежа напред, в достигането на новото даже новите трудности и неудачи стават източник на сила. Трудностите водят към смърт, само ако те не носят динамика. Колкото и тежко да е било бремето ни, ако има движение, то ще ни придаде сила. Колкото е по-силно страданието, толкова по-голямо е преобразуващото му въздействие върху човека. Когото Бог предопределя за велики дела, преди това го подлага на сериозни изпитания Всичко е против него, всичко му пречи да изпълни плановете си. Бог обременява неговото тяло, преследва го с болести и болка. Изпитанията дават на духа на човека гъвкавост и правят нервите здрави, така че когато се сблъска с живота лице в лице, той да не се отвърне от него.

Когато в ЦЗИН гуа, „Кладенец”, се измени долната черта, той се превръща в петия знак гуа, СЮЙ, „Очакване”.

Какво обещава в трудни времена решението да вземаш живот пряко от източника? Отговор: очакване. В СЮЙ гуа, „Очакване”, отгоре пак е Вода, КАН, но отдолу е Небе, ЦИЕН. Дървото,СЮНгуа свойството на което е да прониква, се закрива отдолу от силна черта, превръщайки се в Твърдото, „Съзидателният”, ЦИЕН.

Очакването (СЮН, 5) предполага поведение, съобразено със съществуващите условия. Няма защо да очакваш от настъпващата година само цъфнали рози. Много възможно е за розите да трябва да се почака. По небето се събират облаци, но не можем да накараме дъжда да побърза, ние просто чакаме. И в последна сметка дъждът ще се излее сам. Това поведение е очакване и търпение. Ние знаем че ще има дъжд, знаем, че ще постигнем целта си независимо от заплашващите ни опасности – в нас има достатъчно вътрешна сила за да ги преодолеем. Това е Очакване, СЮЙ.„Ако има фу, доверие, – светлина и успех. ИЗДЪРЖЛИВОСТТА е благо. Благоприятно е да се премине през великия поток”.

Вътрешната светлина, за която се говори в приведения текст „Туан” – това е творческият заряд от кладенеца на живота. Но сега пред нас съществува опасност (Отгоре в СЮЙ гуа, „Очакване” се намира КАН, Вода, асоциираща се с опасност.) и следва да се спрем за минута, да не се хвърляме сляпо насреща й, така, както се удържа породист жребец от опасен скок. Затова, именно да заложим на сдържаност, ще е най-подходящо за следващата година. Добре е първо да спрем и да се убедим, че да вървим напред толкова бързо, колкото на нас ни се иска, е възможно.

Необходимо е да се научим да чакаме, без да хабим напразно силите си. Повечето хора, вместо да чакат, изпадат в скука или се предават на меланхолия. Към търпението това няма ни най-малко отношение. Няма нищо по-отвратително от християнското търпение, което силно намирисва на стаена обида. Човек се примирява с това, че за нищо не е пригоден, поставя на себе си кръст и се покорява на обстоятелствата. Такова търпение често се изразява в нетърпимост към всичко ново, то окача на врата на човека оловна тежест. Търпение, което е тежко и обременително, не може да се превърне в очакване. В очакването има напрежение. Очакването предполага увереност, а не вероятност. Това, което ние очакваме, обезателно ще се изпълни, то е неотвратимо, защото е съобразено с вътрешната необходимост. Очакването не е свързано с никакви външни условия, доколкото истинските ценности от нищо не са обусловени. И тази необусловеност ни дава сили да чакаме, дава ни сила за истинско търпение при всякакви обстоятелства.

Отделните черти на знака различно отразяват предчувствието за опасност. Един човек предпочита да стои по-далече. Той чака там и не променя своите привички и не се отклонява от привичния си път, опасността още е далече. Друг чака на пясъчния бряг на реката; вече вървят неясни слухове, сянката на опасност се мярка някъде наблизо. Трети чака в калта, което само по себе си е достатъчно неприятно и не обещава нищо добро. Над четвърти опасността вече е надвиснала: той очаква в кръв. Текст: „Излез от пещерата.” Пети чака с вино и закуски: ”ПРОЯВАТА НА ТВЪРДОСТ носи щастие.” Шести чака в пълно разорение: „Падане в ямата. Идват трима непоканени гости. Окажи им почит, накрая ще има късмет”.

Разясняването на всяка ситуация в подробности би ни завела твърде далече. Но най-главното е, в никакъв случай не бива да си правим илюзии по повод неизбежните трудности, необходимо е да запазим състояние на радост. Цзюнь-цзи очаква с вино и закуски, той чака дъжд, няма съмнение,че ще завали дъжд. Всичко, което ни е нужно: да пребиваваме в състояние на радост, непобедима от печал, нужда и разочарование. Радостта, за която аз говоря, не е странично следствие на повърхностен оптимизъм и не зависи от игра на хормони в организма. Тази радост идва отвътре. И затова не може да я унищожи ни душевна борба, нито блатото на отчаянието. Напротив, и в най-бедствено положение, когато вече ни се струва, че няма къде повече да се иде, появява се радостта и това, каквото и да е то, е непобедимо.

 

ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ФОРМАТА

Ситуацията започва със знака СЯО ЧУ,  „Обуздаваща сила на малкото”.

В този гуа вътре или отдолу е ЦИЕН, “Съзидателният” Силата, Твърдото, а над него е СЮН, „Благата”, Вятър, Мекота, Дърво, Формата на органичния живот. Функцията на Вятъра е да обуздава творческите сили; той ги акумулира, след което ги  освобождава.

Взаимоотношението между СЮН и  ЦИЕН не е така просто да се изясни, защото въздействащата в тази ситуация сила не се изразява в явно могъщество, напротив, не можем да си представим сила по мека и по деликатна от Вятъра. Вятърът е най-невидимото от всички явления, произтичащи във времето, но невидимият вятър е в състояние да сдържа и концентрира начало, което по своята природа се стреми да се извиси – най-силното и величаво от всички начала. Затова СЯО ЧУ гуа се нарича «Обуздаваща сила на малкото» – той е СЮН, „Благата”, Голямата дъщеря; той е ЦИЕН,„Съзидателният“, Бащата.

В „Туан” („Съждения”) четем „СЯО ЧУ, „ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА МАЛКОТО” – хен, успех. Гъсти облаци, няма дъжд от западния край.  Образ„, „Сян„, гласи: «Вятърът се носи по небето: СЯО ЧУ,ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА МАЛКОТО”. Така цзюнь-цзи усъвършенствува външната форма, вень и своята същност де”.

По-нататък ще разгледаме някои аспекти, в които описаната в гуа ситуация е сравнима със съвременната. Днес ние се сблъскваме със задачи на предела на нашите сили. Необходимо е да се удържи голямото чрез малкото, да бъдат събрани те заедно, да им се придаде форма, да бъдат направени видими. Разбира се, този проблем в различна форма е съществувал винаги Но сега ние сме достигнали преломна точка в историята на човечеството: нови творчески сили са разбудени и се стремят да излезат на повърхността. Какво ще се случи с тях? В какъв вид ще се появят те в света? Задачата за въплъщение на тези сили се пада на поколението намиращо се между две епохи. Но степента на отговорност явно е несъразмерна с енергията отпусната на нашето поколение. Нима не се отнася към отличителните черти на нашето време недостига на герои, на велики хора, които са способни да създадат нова култура буквално от нищото? Сегашното поколение не излиза от рамките на средното. Ние чувстваме отговорност, осъзнаваме сериозността на задачата, но колкото и да е голямо желанието ни да имаме лидер, той не се появява. Възможно е основното, неизменно свойство на нашето време – и, изглежда, изхождайки от това трябва да формулираме самата задача, – се заключава в това, че никой лидер вече не може да да служи като ядро, около който да се изгради новото. Днес фигурата на лидера би носила в себе си твърде много човешко, той би бил твърде свързан със своята личност. Не въплъщение и оформяне на безкрайното, а пораждането на ограничени ценности, това е съдбата на човешката личност. Затова е така трудна задачата паднала се на сегашното поколение. Така че какво ще стане? Как новото раждащо се от смут и хаос, ще може да стане част от битието?

От една страна са препятствията, обикновени за всеки формообразуващ процес, който има работа с материята. Безкрайно трудно е да се подчини материята на духа, а духът е абсолютно безсилен. Но съществува и друга пречка. Не е възможно да се формира каквото и да е, доколкото все още не е настъпило време за реализация на творческия потенциал. Хаосът още не е улегнал, формата още не е узряла, затова и усилията, насочени към въплъщение на формата, не водят до никъде.

А ако се обърнем с този въпрос, например към Китай, какво ще бъде?, какво ни чака? в какъв вид ще дойде бъдещето? как сред множеството форми ще узнаем перспективата, целта, която отговаря на действителността? Търсим ние. Търсят китайците. На гребена на вълната се появява ту един, ту друг човек. Ту там, ту тук, възникват и се разпространяват движения, който палят с надежда сърцата, че ето, сега, ще заблещука нещо ново. Но скоро всичко се връща към старото.

Означава ли това, че всичко е безполезно, че нищо не може да се завърши? Не! Това означава само, че още не е дошло времето. Необходимо е да натягаме по-силно лъка, да събираме сили и вещества от различна природа. Формата, която ни предстои да създадем, трябва да бъде достатъчно голяма, тя трябва да вмести всичко. Не бива работата да бъде обявена за завършена преждевременно, тъй като силите, на които е отказана възможността за активна проява, просто ще взривят създадената структура. Формата може да погълне надигащия се хаос само във висшата точка на своето развитие и само приемайки в себе си хаоса, тя ще стане устойчива.

Ние говорим за Китай, но можем да кажем същото това за цялото човечество. И там и тук се раждат и изчезват без следа движения от най-различен вид. Пробужда се Азия, кипи Африка, а бялата раса е обхваната от процес на разложение. Западът, колкото и да му се иска да съхрани своето особено положение в света, явно предава своите позиции. Какво ще стане? Къде е тази велика, всеобхващаща форма, в която ще се намери място за всекиго? В неопределеността на настоящата ситуация само духовната енергия на търпението, за което ние говорихме миналия път, ще помогне да се избегне отчаянието. Отново и отново вътрешната убеденост в това, че така или иначе ще стане, ще се получи, ни връща мъжеството и надеждата.

Безполезно е да се форсира решението на съществуващия проблем. На това, което още не е съзряло вътрешно, не е възможно да се придаде завършеност. Трябва да се научим да чакаме. Но състоянието на очакване не означава пасивност или празност. Важно е да се съзнава, че времето за завършване и усъвършенстване, още не е дошло, че нашето време съответства на подготвителния период и трябва да правим това, което има смисъл да правим.

Нека това да бъде нещо малко. Нека да не ни е дадено да да се издигнем до истинско величие. Казва се: „Така цзюнь-цзи усъвършенствува външната форма, вень и своята същност де”. Но именно тази деликатна работа е необходима в период на очаквания.

Странно е все пак, че акцентът се поставя върху усъвършенстването на външните аспекти на личността. Но това означава да се придаде форма на хаоса вътре в нас. Усъвършенстването на външните прояви подготвя почвата за нов кръг на съзидание, защото хаотичното начало трябва да бъде очистено, преди то да приеме форма. Започва се с очистване и усъвършенстване от собствената личност защото това е тази точка, от която може да се помести света. От центъра на душата, крепост на безсъзнателното, да се направи това е невъзможно. Безсъзнателното действа и твори по единствено възможния начин, на нас ни остава да не се противим на произтичащите от неговите глъбини вълни. Само на периферията на безсъзнателното, в нищожната свободна зона на съзнанието, можем ден след ден да осъществяваме целенасочена работа.Това, което ние искаме да направим със себе си, може да бъде направено само от тук. Но не трябва да работим как да е. Областта на съзнанието образува само тънка кора, върху която мощно въздейства безсъзнателното. Можете да си представите мозък, който е покрит със сив слой, но в този слой на съзнателното мислене, се залагат основите на бъдещето. От тук ние преместваме границите и непознатите предели в тази степен в която отново усвояваме света. И затова, това което ни се струва малко и незначително, се оказва в края на краищата тази самата сила, която ще покори хаоса чрез целеустременост и самообладание. До истинско въплъщение на формата е още далече. Но и в незначителните дела, неизлизащи от рамките на личната сфера, трябва да останем силни и светли. Нашата епоха малко подхожда за тайни общества и школи, посветени изключително за отхранване на новото. По-скоро, светлината на вътрешната сила трябва да обедини хората в съюзи с отворени за всички врати. Силата трябва максимално да се прояви. Не съществува повече необходимост от езотерични доктрини и твърди граници между посветени и непосветени. Това, което действително е отвътре, постоянно трябва да се излива навън и тогава ще се отворят нови пътища, нови духовни практики. И накрая ще дойде време, когато тъгата изведнъж ще си отиде и творението ще получи завършеност. Сътворението винаги е неочаквано, създаденото буквално пада от небето, а не се сглобява от отделни части. В творчеството преобладава качественият аспект, така че в един прекрасен момент ние просто откриваме пред себе си нещо завършено и съвършено. Но смешно е да се мисли, че ние можем просто да седим и да дочакаме това забележително събитие. То ще се случи само в съответстваща атмосфера, дотолкова наситена от възможностите на новото, че коя да е случайна искра ще се разгори в пламък. Нашата задача е да се създаде такава атмосфера и да я подготвим за творческата искра. Този упорит труд е СЯО ЧУ „Обуздаваща сила на малкото”.

Задачата е голяма и сложна и в нея няма незначителни детайли. Всяко дело, ако то е в резултат на съдбата и е съзряло вътре в нас, а не избрано произволно, независимо от оценката на тези, които ни обкръжават може да стане СЯО ЧУ „Обуздаваща сила на малкото”, акумулиращо «Сътворяващият», ЦИЕН.

Следващият важен аспект на този гуа е: «Гъсти облаци, няма дъжд от западния край.” Образът е от епохата на Вень-ван , XI в до н.е., основател на династията Чжоу. Чжоусци, живеещи в западен Китай, тогава се намирали под властта на последния владетел от династията Инь, Чжоу Синь, който бил жесток тиран. Вень-ван обладавал всички качества, необходими за установяване на ред в Поднебесната, но не му се отдало да направи това. В западните райони, които са били родината на клана Чжоу, облаци се надигнали в небето, дъжд, изглеждало че във всеки момент ще излее, но това така и не се случило. Нека да се опитаме да си представим трагичността на положението на Вень-ван. Той разбирал, какво трябва да стане, но виждал също, че обстоятелствата се натрупват не в негова полза. Той знаел, че ще умре, без да завърши делото на своя живот. Дълбочината на неговата трагедия е разбрал Гьоте. Поразително е, че кратката бележка в дневника му: „За Уень Гуан” („За Вень-ван”) се отнася към най-трудния период от живота му във Ваймар. По всяка вероятност до него са дошли йезуитски преводи на класически китайски произведения. Там Гьоте прочел за човек, който знаел, какво трябва да се направи, но не е могъл нищо да предприеме. По тази кратка записка е написаната на един дъх поема „Илменау”.

Смисълът е ясен, независимо от краткостта на поемата. Когато духовното „намиращо се в малцинство” е безсилно да се противопоставя на силата и бездуховността, то може само да удържа и ограничава, но не е в състояние да превъзмогне това, което обладава мощ и размах. То може само да предотврати най-лошото, да го удържи и ограничи, така че, в крайна сметка да направи възможно друго бъдеще.

Но това наистина е неблагодарен труд. Как да работиш, като знаеш, че си обречен на неуспех, как да се примириш с безрезултатността на своите усилия? Отговорът е в това, че без тази работа изобщо не би се стигнало до успех. Именно благодарение на свръхчовешките търпения на основателя на чжоуската династия тя впоследствие създала най-великата култура на Китай, въздействието на която се чувства и днес, след няколко хилядолетия. Китай станал Китай благодарение на наследството създадено през осемте столетия, когато управлявала династията Чжоу. И макар търпението на Вень-ван да не е довело до някакви видими резултати, той направил най-необходимото – удържал и ограничил. Работа върху външните детайли, усъвършенстване на частното послужило за основа, върху която възникнала великата култура. Вень-ван и подобните на него хора, – това е авангардът на човечеството. Те никога не виждат резултатите от своите дела, те само отдалече биха могли да хвърлят поглед на обетованата земя. Плодовете обикновено обират други, но успехът се подготвя на върха на самоотрицанието, в незначителните, както изглеждат, сражения да обуздаеш себе си.

За щастие всяка ситуация е палка с два края и въпреки жестоката обусловеност на времето съществува нещо излизащо извън нейните предели, нещо чисто човешко. Да разгледаме знакътСЯО ЧУ по-подробно. Отдолу е ЦИЕН, Силното, „Съзидателният”. Енергията на „Съзидателният” събира и преобразува; тя е революционна. Първичният знак ЦИЕН заема северозападния сектор на Небето. Казва се: „Небето води битка в знака ЦИЕН”. ЦИЕН – това е знакът за сражение. Това е най-висшият съд; той е подобен на есенния вятър, който бушува, трошейки гнилите клони. Това е съзидание чрез разрушение, раждане на новото в условията на продължаваща се криза. Това е грубият, демоничен аспект, който трябва да претърпи деформация, преди да се прояви във феноменалния свят. Творческото начало е невидимо, хаотично, диво и необуздано. Какво може да го оформи? Съвсем на пръв поглед непригодната за това мекост, слабост.

В „Книгата на промените” два гуа отражават различни аспекти на взаимодействие на тези полярни сили:

Първият знак е ЛЮЙ, „Стъпване”,”Поведение”, където ДУЙ, „Радостната” е под ЦИЕН, „Съзидателният”.

Но в знака ЛЮЙ не произтича въплъщение на формата; той служи за образ на правилно поведение, ли, радостно подчинение на Всемогъщия. В нашия случай задачата е по-мащабна – не само с радост в сърцето да тръгнем след „Съзидателният”, но да направим видимо това силно и опасно, което е скрито в него. Тук се появява забележителен образ на Вятър над Небе. Невидими сили, обладаващи само потенциална форма, постоянно се надигат към Небето, в атмосферата. Но сега над Небето вее прохлада, успокояващ Вятър и изпаренията, издигащи се в горещината, се проявяват горе във формата на облаци, в образа на влага, а не на непреодолима стена. Но какво довежда до преминаване от невидимото, безсъзнателното, във видимото? Резултат от взаимодействието на СЮН „Благата”, мекотата , проникващото и ЦИЕН, „Съзидателният”, силното, активното. Това е съвместно действие на силите на светлината и тъмата, мъжкия и женския принцип или всяка друга двойка, изразяваща изначалната двойственост на Космоса. Единия полюс е силата, импулсът, но другият меко преобразува силата във форма. Привидната мекота управлява всичко. Тя дава форма на силата, както вятърът – на облака на небето.

По какъв начин въздейства СЮН, „Благата”, върху ЦИЕН, „Съзидателният”? На този въпрос може да се отговори различно. Във „Фауст”, например, се използва образа на майката, която е сама природата, вечно женственото. Оттук получават начало всички образи. И първи придобива смътна форма „Съзидателният”, „Най-великият от Учителите”, подкрепящият предящата дева (Гьоте – стихотворението „Antipirrhema”, 1820). Тук се говори за точката, в която се докосват духът и реалността, мигновението, когато реалността още не може да се долови, но тя вече се отличава от чистата идея, от интелектуалното понятие. Преставайки да бъде просто фантазия, идеята става енергия, творяща форма. И затова, когато ние преживяваме това събитие, оформянето на образ – непостижим образ потопен в Нищото, – в точка, в която не съществува време, в точка на пълно самота, която е център на света, тогава ние преживяваме самото това събитие, което е било означено като „Обуздаваща сила на малкото“. Това събитие предхожда всички други възможни събития и ситуации. В действието на космическите сили ние различаваме същите тези сили, които се проявяват навсякъде, където нещо придобива форма и става реалност. Когато нещо се случва, винаги съществува импулс и въплътяващ го в образ принцип. Така е устроена човешката душа. Единият полюс дава енергията, другият – формата.

Така се проявява това странно отношение на полярните сили. В поднебесния порядък ба гуа, в света на действителността, образите на СЮН, Вятърът, „Благата” и ЦИЕН, Силата, „Съзидателният” са диаметрално противоположни.

ЦИЕН се намира на северо-запад, където животът се бори със смъртта, и в тази битка действа като „Съзидателният”, А СЮН се намира на юго-изток, където същностите получават форма (или завършеност), след като ДЖЪН, “Предизвикващият” ,импулсът, се привежда в движение. Божеството надарява същността с форма в знака СЮН. Придобиването на форма – това е тази същата сила, която удържа „Съзидателният “ и го проявява. Навярно това е Магия, Магия в най-висшия смисъл на тази дума. В света всички сили са независими една от друга, но само във взаимодействието си те създават нещо ново и съществено. Всяка една работа изисква съвместно действие на сили, ако това е реална работа, а не механично производство на продукция.. Взаимодействието на силите – това е съставна част на процеса на ставане; всичко, което расте и живее се ражда на пресечката на изначално независими сили.

Но това не се отдава лесно. Този процес изисква да забравиш себе си. Самоотречението е необходимо точно в точката на прехода, където формата и съдържанието се съединяват и формата отрича сама себе си. Форма, която държи на себе си, която не отстъпва и не умира, не може да реализира вложения в нея потенциал. Само когато трансцеденталната форма се отрече от себе си, идеята може да придобие плът и да влезе в света.

Знакът СЯО ЧУ е интересен и с това, че чертата, символизираща точката на прехода и затова имаща първостепенно значение – това е чертата в четвърта позиция. Единствената инь-ска черта на знака СЯО ЧУ «Обуздаваща сила на малкото», трябва да подчини на себе си останалите пет силни черти. Целият смисъл, цялата отговорност се дължи на нея, без тя да има сила, защото силата е атрибут на ян-ските черти. Именно затова се изисква знание, как да се удържи силата с мекота. Какво е необходимо за това? „Има доверие, фу – кръвта изчезва, страхът отстъпва. Няма позор”.

Но този процес е драматичен. Новото, ставащото, се утвърждава в борба. Въплътяването във форма е съпроводено с ходене по мъките и страх Формата трябва да премине през точката на равнодушие, което ние обикновено наричаме смърт. На един план нещо умира и тогава се освобождава място за новото. Затова доверието, фу, въплътено в единствената инь-ска черта, отстранява кръвта и страха, то подчинява „Съзидателният”, ЦИЕН, принасяйки в жертва себе си, смалявайки се в служба на другите. На определена степен на развитието на личността това плаши. Човекът се съпротивлява, когато от него се изисква самоотричане. Той не желае да се откаже от това, което му принадлежи по право, даже ако ще да е по-добре да го предаде на другиго, даже ако целта е създаване на новото. Трудно ни е да се разделим с нашите привични форми. Но по друг начин не може да се придобие форма. Нашата планета трябва да се разлети на парчета, за да позволи появата на нов свят. Личността трябва да умре, за да стане сама себе си. Отказът от себе си, самоотричането е необходимо за това, за да се открие безкрайното. В живота спирането е забранено и все пак повечето хора се запъват на тази черта. Но когато пределът е достигнат, когато в абсолютна самота човек се среща с Безкрайността, да заявиш за себе си можеш само, за да се откажеш от себе си. Целта е самоотричане, но заради тази цел трябва да издържиш тежка борба.

Нека сега от човешкото, метафизическото да преминем към историческото. Защото именно в областта на историята лежи задачата на нашето поколение. Нашето поколение, в което е още живо миналото, трябва да е готово да се пожертва. Няма смисъл да се опитваш да съхраниш ценностите на миналото в този вид, в който ни бяха предадени; няма смисъл да се вкопчваме в красивото, което сме обикнали. Законспирираната красота е обречена на загниване. Колкото и да ни е болно, налага ни се да преминем от това, което е останало от старите традиции в новото време – без сантименталност, смело и с надежда.Само приемането на решения гарантира връзката на времената, непрекъснатостта между старото и новото. Не бива да има разрив, иначе историята би загубила всякакъв смисъл. Бъдещето означава продължение на настоящето, възможно даже неговото развитие, но във всеки случай – продължение. Мостът през пропастта, между миналото и настоящето се строи от поколението, което представлява миналото; поколението, което съзнава ценността на наследеното и все пак е готово да го пожертва, за да премине от другата страна, в новия свят.

Отначало този свят съвсем не радва окото. Новият свят не може да бъде прекрасен. Когато християнското средновековие се отделило от античния свят, колко богове са били загубени завинаги, колко красота е отишла под земята заедно с древногръцкото изкуство; колко бедно и непривлекателно е станало това, което заобикаляло хората – плебейски, уродливи неща. Но те били нови и, само затова, че те донесли в новия свят съкровищата на стария и ги вляли в разтопената маса на ставащото, само затова след време светът отново придобил красота. А Китай, колко безкрайно красив бил той в древността! Може ли да бъде надминат Китай по изисканост на бита и житейската мъдрост? Но не бива да позволим да ни хипнотизира това великолепие на миналото. Вместо да се потапяме в съзерцание на отминаващия свят, ние трябва да се заемем с новия, като оставим назад миналото. Наш дълг е да обработим полето на времето, да го засеем с преживяни моменти на святото и великото. Какво ще произлезе от това? Времето ще покаже.

Но нещо ще се случи! Защото, когато човек се откаже от себе си, пред него се откриват безброй възможности Затова СЯО ЧУ «Обуздаваща сила на малкото» е знакът, обещаващ трудности, знакът, който поставя задача не по човешките сили. Той е, също така, повратна точка, кръвта и страхът ще си отидат, новото е вече тук. Когато четвъртата черта, която по-рано е служила за повратна точка на ситуацията, се превръща от слаба в силна, получава се знак без слаба черта. Това е знакът, с който започва „Книгата на промените”: ЦИЕН, Небето, „Съзидателният”.

Оглеждайки се, ние разбираме, че една епоха може да замени друга само по този начин. Не съществува друг път в новия живот освен през смъртта и саможертвата, чрез преодоляване на двата полюса на миналото.

И ето пред нас е ЦИЕН, „Съзидателният”, Небето:

Туань: «ЦИЕН – висш (изначален) успех. Благоприятна е проявата на твърдост, чжень». Сянь: «Движението на небето е пълно със сили.Цзюнь-цзи по този начин става силен и неуморим».

Ето – земята е обетована, позволено ти е да хвърлиш поне поглед. Това си е направо нова ера, ера на творчество, а не на руини. Мъртвото ехо на отживелите култури е затихнало Предишното е преодоляно и се е издигнало на ново равнище. ЦИЕН се определя от две свойства. Първото е юань хен, изначалния (висшия) успех. Едно от най важните значения на иероглифа юань е «глава», освен това означава жизненост на най-дълбоко ниво, с нищо незатъмнена и подправена. На творческия характер на знака сочи също и успехът хен, източникът на когото е изотвътре. Другото качество е устойчивостта и изтънчеността на красотата, неделима от радостта. За да разберем тази асоциативна връзка, да си припомним началото на прехода, въпреки че акцента на разглеждането се премества от ЦИЕН, “Съзидателният”, върху въплъщението на формата. В точката на прехода се проявява съвършената пълнотa на вечната женственост. Вечно женственото в света на външните форми се проявява чрез три категории, които се наричат дъщери. Най-голямата дъщеря – СЮН, «Благата», проникване, вятър, органичното. Средната дъщеря – ЛИ «Прилепчивата», пламък, яснота. И малката дъщеря – ДУЙ, «Радостната», просветлението, езеро. Отначало проникващо, сетне ясно сияещо и, накрая, просветлено покоящо се в себе си – това са три форми на феноменалния свят, три степени на развитие на силите, представени от четвъртата черта на знакаСЯО ЧУ, «Обуздаваща сила на малкото» Тази тройка осигурява триумфа на «Съзидателният»,ЦИЕН, в трудната и отговорна ситуация на прехода.

Следващите четири първични гуа оказват влияние върху значението на знака СЯО ЧУ, «Обуздаваща сила на малкото».

Преди всичко имаме долния гуа, ЦИЕН (четвърти първичен гуа), Небето и горния гуа, СЮН(първи първичен гуа) Проникващото, „Благата”. Отхвърлянето на горната черта дава нов знак – ЛИ(втори първичен гуа), „Ясност”, Поява. Като се пуснем надолу с още една черта, ние получавамеДУЙ (трети първичен гуа), „Радостното”, Езеро. По такъв начин, в съставните гуа е представена пълната реализация на ИН-ския принцип, който отразява ранните стадии на творческия процес. С мекостта на проникване идеята се съединява с образа, възниква светлината и ясността, целта става видима, така определена, както слънцето на небето; в нейната светлина на мястото на мрачната дрезгавина, на тъмния мистицизъм, идва осъзнатото действие. И това също е свойство на нашето време: осъзнатостта става необходимост, щом бъде обозначен преходът, става понятен смисълът на ставащото. Затова новото време, очакваната нова ера ще бъде различна от културата на миналото, в която безсъзнателното намира изход инстинктивно и естествено. Човечеството е дошло до предел, където то трябва да бъде готово да вземе бъдещето си в своите ръце и затова ясното разбиране на своите действия става необходимо условие. Това е втората крачка по пътя към Божественото вътре в себе си.

Третата крачка е означена със знака на красотата: „Радостната”, ДУЙ. ДУЙ съществува когато, да кажем така, се вижда изходът, когато всичко става просто, всички трудности са назад, когато всичко излъчва радост; това е времето на изкуството. Жената символизира прекрасното, като на жрица на прекрасното са гледали на нея през всички времена, сега изпълнението на тази женска функция се осъзнава като задача на цялата епоха. Женският принцип може да се възприема различно. Изкуството твори, то несъмнено е активно, но при това трябва да остане прекрасно. Защото това е единственото отличие на проявите на женския принцип от тези на мъжкия.

Сега аз не говоря за женската половина от човечеството, не жената като емпирично явление, но като начало, което присъства във всекиго. Началото на вечната женственост увлича след себе си, води ни в дълбочини и, накрая, към яснота. Тогава в съвършената красота се проявява импулсът на „Съзидателният”, ЦИЕН, във феноменалния свят.

Това е пътят, по който в света идва силата. Силата обладава всичко, което се появява в резултат на подобна трансформация. Разбира се, няма нищо по слабо, по безсилно от духа; духът няма тежест и затова няма никаква власт над материалното. Но вярно е и това, че на света няма нищо по-могъщо от духа – когато той се движи към цел, която със своята привлекателност създава напрежение в стремежите. Привлекателността на целта се обяснява не с външни причини, тя се излъчва от целта и всичко съществуващо се стреми към нейната светлина. Сбъдва се написаното в коментарите към „Туань”, „Съждения”: ЦИЕН, „Съзидателният”, дава начало на всички същности. Той предизвиква дъжда и дава форма на нещата и същностите. Мъдрецът идва в този свят и хората го следват. Такъв трябва да бъде резултатът от борбата, такава ще бъде епохата, за която ние приемаме отговорност днес. Направените усилия си заслужават, не бива да изпадаме в отчаяние. Каквито и трудности да има пред нас, ние имаме право да очакваме успех.

Туань гласи:

Наистина велика е изначалността юань на знака Циен.
Многообразието от същности от тук взема своето начало, затова те са обединени от Небето.
Движи облаците, предизвиква дъжд,
Разпределя по родове същностите, придава форма,
И велика яснота на края и началото,
Шест положения образуват времето,
Времето се движи върху шест дракона и така се управляват Небесата.
Дао
 на знака Циен в изменения-преображения,
Категоризира и направлява природата, син и съдбата, мин.
Съхранява великата хармония,
Затова „в търпението е успехът”.
Появява се глава над всички същности,
Всички държави процъфтяват в мир.

ДЕПЕРСОНАЛИЗАЦИЯ

Виждаме сега, че постоянството в Промяната – това е просто част от живота. Животът не е статичен, не е определен веднъж за винаги, той вечно ту се извисява като струята на фонтан, ту се снишава. Животът съхранява постоянство в движението. Виждаме сега, че постоянството в Промените води начало от принципа на знака СЯО ЧУ „Обуздаваща сила на малкото”, което прави „Съзидателният”, ЦИЕН, видим.

Проявяването на „Съзидателният” става в съответствие с неотменими закони и предполага, в случая на знака СЯО ЧУ неговото пълно самоотричане. Това, което може да застави ЦИЕН, „Съзидателният”, да се прояви в съществуващото, самото то трябва да изчезне, да се разтвори в акта на творението. То се лишава от собствено битие, превръща се в енергия, необходима за въплъщаване на новото в бъдещото. СЮН гуа в този знак може да се сравни с мост между миналото и бъдещето.

 Но всичко казано по-рано ще остане незавършено, ако ние не разгледаме още един аспект на постоянство в Промените, представени в знака „Обуздаваща сила на голямото”, ДА ЧУ.

Той плътно ни приближава към реалността, въпреки че на пръв поглед изглежда, че малко се различава от знака СЯО ЧУ „Обуздаваща сила на малкото”.

В СЯО ЧУ „Съзидателният” ЦИЕН, Небето е вътре, СЮНЬ, „Благата”, проникващото, вятърът е отвън. Единствената слаба черта трябва да удържа целия знак гуа, когато вятърът се носи по Небето, донасяйки дъждовни облаци. В ДА ЧУ податливите черти са вече две, а долу – както по-напред – три силни черти. ЦИЕН, „Съзидателният” . сега е отдолу, а отгоре – „Неподвижният”,планината,ГЪН. Но разликата между знаците ДА ЧУ и СЯО ЧУ не се измерва в количеството на чертите, а прибавянето на податлива черта съвсем не означава усилване на сдържащото начало. Различието лежи във формата на съставляващите първични гуа. Отгоре е ГЪН, „Неподвижният”, планината – и се появява нещо осезателно реално: Небето в недрата на Планината.

Митовете на много народи разказват за небе вътре в планината. Отново и отново възниква образът на нещо масивно, високо, мощно, съдържащо кухина или пещера, вътре в която е небето, отличаващо се от привичното ни небе, но изпълнено с първична сила. На този свят му е дадено да проявява форма и да се появи в битието като предвестник на златния век. Не само в нашите немски сказания, но също и в далечната Азия се среща идеята за небето-пещера. Почти винаги такива сказания се явяват метафори на нещо, което се случва вътре в човека. Така и тук: творческите сили са обуздани и събрани заедно от „Неподвижният”,ГЪН. Творческите сили, стремящи се да се измъкнат навън, рязко се затормозяват, задържани по такъв начин те създават форма, която не само намира изход във вид на идея, но прогресът продължава дотогава, докато те станат част от реалността.

Туан”, „Съждение”: „ДА ЧУ, „ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА ГОЛЯМОТО”. Постоянството благоприятствува. Щастие е ако не се храниш у дома. Благоприятно е прекосяването на голяма вода. Образът”, „Сян” потвърждава: „Небето е вътре в Планината: „ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА ГОЛЯМОТО”. Цзюн-цзи така се запознава с много предания от древността и с много деяния от миналото, за да подсили характера си.”

Преди всичко трябва да се преодолее субективността. Вътрешните творчески сили трябва плодотворно да се използват в обкръжаващия ни свят. Възможна е следната интерпретация на образа: долната податлива черта, породена от отрицателния полюс, сочи към емоционалната сфера. Емоциите – Вятърът, носещ се по Небето – може да бъде мощен стимул, но те (емоциите) са дотолкова подвижни, че една сменя друга преди възникващата форма да усети каквото и да е влияние.. Емоциите се носят като ураган, изчезват безследно и всичко си остава както по-напред. Затова емоционалното начало, вегетативният аспект на чувствителността, само по себе си не е способно да създаде нещо трайно. То стимулира, започва, но никога не докарва нещо до край.

Средната податлива черта означава субекта. Тя се намира в ръководна позиция, на границата на съзнанието. Това е съзнаването на „Аз”. Но „Аз” само по себе си не обладава никаква особена сила. Може да се сравни с лъч на прожектор, разсичащ пространството на емоциите. В светлината на „Аз” всичко изглежда друго и само лъчът ни се струва неизменен. Но това не е така, доколкото осветяваното от него пространство също се намира в постоянно движение. Пред очите ни тече поток без начало и край. Попадайки в лъча на прожектора водата за секунда избухва в мириади пламъци и отново потъва в тъмнина. Това е „Аз”, върху неговите основи се изграждат всички наши построения, а самото то е толкова непостоянно, колкото е непостоянно всичко останало. Непостоянството на „Аз” се проявява даже в продължение на един единствен ден. Ние сме в състояние да си въобразим постоянство и приписваме постоянство на собственото си „Аз”. В действителност то не притежава даже непрекъснато съществувавание. Съзнанието периодично се изключва – по време на сън, в състояние на припадък, когато се отнасяме в мечти. Но животът не спира в мрака на безсъзнателното. Ние се събуждаме и паметта ни подсказва откъде да започнем. Съчетаваме новото със старото по привичка, без да забелязваме разрива и така се поддържа идеалната картинка за „Аз”, стабилна при всякакви промени.

Илюзорността на тази картина, по-ясно от всеки друг, е осъзнал Буда. Той е смятал «Аз» за източник на всички страдания. „Аз” -ът създава неразрешимо противоречие. Тъй като е абсолютно безтелесен, той винаги е задължен за своето съществувание на нещо, извън себе си. Неизбежно в „Аз” присъства разкол, защото «Аз» намира нещо, което не излъчва собствена светлина и свети чрез него. Какво означаваме ние за наше „Аз”? Тялото ли, което с течение на годините се мени неузнаваемо? Или това, което протича в душата, постоянството в която никак не е повече, отколкото в тялото? Любов? Ненавист? Алчност? Отвращение? Емоциите идват и си отиват, радостта и страданието се сменят едни други. Неизменни изглеждат само стремежът към щастие и желанието за избягване на бедите. Но тези стремежи още повече привързват човека към преходното. Стремежът към щастие и бягството от нещастие, страхът и надеждата отравят живота повече от всичко. Те ни лишават даже от тези моменти, когато в крайна сметка „Аз” е реален. Лишават ни от настоящето, отхвърлят ни към призраците на преживяното, към неговите магически образи и ни съблазняват с някакъв загубен рай. Или тези чувства ни увличат напред, в лишено от качества мъгляво бъдеще, което бърза насреща ни, към «Аз» излязъл от мрака на светлина. И ние се устремяваме към него в нашите мисли, страхувайки се и надявайки се, прахосвайки и последната възможност да се насладим, макар и за секунда, на това, което е.

Затова Буда е смятал живота за илюзия. Илюзорността не означава невещественост; тук се подразбира, че основното свойство на илюзията е страданието. „Аз” не съществува, това е само конгломерат от състояния на душата, които изглеждат реални, докато се намират в полето на вниманието, където придобиват отличителни признаци. Но самият „Аз” си остава същият – несъществуващ, пребиваващ в плен на преходното. Сама по себе си мимолетността не предизвиква страдание. Всяко мигновение е затворено в себе си и колкото и ужасно да е то, ще премине секунда по-късно. Радост и страдание – в текущия момент те еднакво не съществуват. Само желанието и алчността на «Аз» завъртат колелото на страданията. „Аз” се стреми към илюзорната храна на преходното. Но да се наситиш с илюзии е невъзможно и затова желанието избухва отново с нова сила.

Към такъв обезкуражителен извод стигнал Буда, насочвайки, неизвестни за нас, европейците, енергии за анализ на „Аз”- комплекса. Буда използвал напълно незаинтересована мисъл и своята интуиция за създаване на точен и остър инструмент, на който е невъзможно да се противостои. Спасението е дошло при Буда, при него Нищото придобива сила, за да разтвори всичко, което съществува. В самият този миг, когато „Аз” се разрушава на части, ние разбираме, че това не е разкъсване на „Аз”. Това е мимолетна емоция, движение на живота, пораждаща и увековечаваща алчността и невъзможността да се наситиш. Ние го узнаваме по безсмислеността, по собствената си зависимост от този извиращ от глъбините безкраен поток. Когато това стане очевидно – благодарение на проницателността, с която Буда разтваря съществуващото, живота, – „Аз” изчезва. Без „Аз” материалното съществувание може още за кратко време да продължи, както се върти по инерция грънчарското колело, след като грънчарят е завършил работата си. Но цикълът повече не се възобновява. Спасението е дошло.

От тази сурова концепция не можеш да се разграничиш с няколко красиви думи. Това е бездна, в която е необходимо да се решиш да погледнеш, макар само веднъж, за да получиш право да изкажеш своето мнение. Ако човек не е готов да последва мисълта на Буда, да премине с него целия труден път, той не би могъл да предложи нищо друго, защото концепцията на Буда е радикална и окончателна.

И все пак „Книгата на промените” предлага друг възглед върху света, въпреки че в нея битието във времето и пространството да не е по-постоянно, отколкото в учението на Буда. За създателите на „И Дзин” е очевиден факт, че изменението няма начало и че то се възпроизвежда безкрайно. От „И Дзин” е явно, че всичко е преходно, че вещите не притежават собствена реалност, но се явявят само мимолетно въплъщение на нещо друго. „Книгата на промените”, както и китайската мисъл като цяло, признават, че ако човек позволи вещите да го превърнат във вещ, той ще страда – от вътрешен конфликт, защото човек не е вещ, а субект. Той ще страда като обект, с който сам се е отъждествил. Човек сам създава източника на своите страдания, затова и преодоляването на учението на Буда е възможно. Въпреки че думите трябва да се подбират внимателно. Да се преодолее учените на Буда, разбира се, е невъзможно. Ние можем само да го поставим редом с други учения, което на свой ред е самодостатъчно. Съществуват два пътя (и не мисля, че ще се намери трети), две алтернативи на съществувание и индивидът избира това, което му диктува неговата съдба и природа.

Да се върнем към знака ДА ЧУ, „Обуздаваща сила на голямото”:

Ние вече говорихме за четвъртата черта и я описахме като слаба черта на вегитативния живот, емоциите, чувствителността. Говорихме за петата черта, също слаба – чертата на субективния опит. Остава горната, силна черта, чертата на, „Съзидателният”, Небето, Законът. Над вегетативния живот на усещанията и примитивната чувствителност, над колебанията на субекта между страха и надеждата и над всичко произтичащо от това, стои Господар, който вече не се явява субект. Това е Небето,ЦИЕН, „Съзидателният”, сила, на която могат да бъдат дадени разни имена. Благодарение на такава структура Дао (както и да го наречем) господства над съзнателните и емоционални аспекти в човека. Така в знака Планина, ГЪН, „Неподвижният”, Запазващият покой, се проявява форма на затвърдяваща се вътре в себе си троичност (Небе, Земя, Човек). Нищо преходно не се съхранява. Но това, което действително съществува, – човешката същност, управлявана от Небето, налична във всеки от нас, – може да обладава постоянство. Нито сила, нито времето могат да направят нещо, това е вечно движение, то има форма, но не затихва. Въпреки че е слято с формата, то тече с потока на живота.В това е тайната. В това е силата, която символизира планината, улавяща и въплътяваща формата на „Съзидателният”, ЦИЕН. За китайците планината е космическо явление, не просто купчина камъни и пръст, а център; ние бихме казали – център на магнитни и електрически сили. Около планината винаги нещо се случва. Към нея се стича животът, изпарения се въздигат от земната повърхност и събират над нея, от покривката облаци, закътващи планината, се излива благодатен дъжд. По планината растат дървета и треви. Тук долитат птици, живеят животни. Живи организми покриват планината като тънка зелена покривка. Всичко това се включва в понятието „планина”, затова, когато говорим за планина, подразбираме трайност и надеждност, подразбираме „Непод-вижният”, ГЪН, продължителността на съществувание на когото е твърде по-голяма от тази на живота, на който той служи за убежище и укритие. Планината гарантира стабилност на течението на живота, като реагира на всяко въздействие. В „Неподвижният”, ГЪН се се съдържат три идеи.

Първо, планината – това е опора, с нея се асоциират трайност и защитеност.

Второ, с гората е свързан принципът на обединение, а съответно и на надеждност. Планината се възвишава над света, притегляйки, събирайки около себе си силите на живота.

Трето, планината подхранва и поддържа живота. Планината е пълна с живот и всичко живо е преизпълнено с радост, защитено от планината.

Но най-очевидната от всички тайни, тайна изявяваща принципа на планината, е отразена в тозигуа. И по явен и по мистически способ планината храни, подържа и защитава живота. Небе вътре в планината, живот в долините, обкръжени от планини.Сега, като не забравяме това, да се опитаме да отговорим на въпроса: съществува ли постоянство в Промените? Има ли спасение в безпросветното отчаяние? Как да се примирим с живота, без да правим невъзвратимата крачка на самоотричане, необходима според учението на Буда? Какво да направим, ако не желаем да се разтворим в небитието? Западът се среща тук с Далечния Изток в общо неприемане на аскетизма като отрицание на живота. Още повече, те са единни в стремежа да се намери средство, който ще направи живота вечен, да осигури постоянство в Промените. Ние трябва да се адаптираме към обективната реалност, но да избягваме причудливостите на нашето его, дребнаво его, оформено от дребнави ежедневни нужди. Също няма смисъл да приписваме на обективността това, което отразяват тялото и мозъкът при помощта на набор от нервни рефлекси. Реалността не е тук и не е там и в същото време е и тук и там. Човек, който не е нито „Аз”, нито „Ти”, но който присъства и в тебе и в мене. Този човек не принадлежи нито на „днес”, нито на „утре”; човек, който е бил тук от самото начало и който ще бъде тук вовеки веков. Това е велико Същество и аз не се явявам някаква част от него (това не би изразило същността), но То е и аз, а аз – човечеството, въпреки че, разбира се, означеното по този начин същество веднага става нещо по-голямо от отделния човек, отделна епоха или всяка друга клетка във великата мрежа от отношения, образуващи човечеството. Това е Господ, Духът на всички съществуващи религии. Да Го наречем, например, Господ в Небесата и с това Го пренесем в облачните висини, защото Той е превише всичко, което си помислим. Но в такъв случай ще го поставим извън света и ще го славим отдалече, обричайки го на несъществувание. В такъв случай Той не ще бъде друго, а проекция на човека в празното пространство на Вселената, идея, която оживява само в лъчите на нашия собствен живот. Или можем да го наречем Месия, Христос, който е живял между нас и е бил един от нас. Всичко това са образи, породени от необходимостта да се преживее това, което представлява същността на човека. Човекът не е сума, той не е събирателно от множество индивиди, не се извежда като производна на болшинството. Човекът е един и в същото време множество в проявата си, реализиращ се във времето и пространството в отделните индивиди – и в това е неговата тайна. Когато се опитаме да излезем от изолацията на индивидуалното съществувание и открием обща основа, когато вместо към лъчите на великото светило, отразено в късчета от огледало, ние се обърнем към източника на светлината, ние постигаме Дао. Това не е Дао на Небето, не е Дао на Земята, това е Дао на Човека, но в него се отразява обективният закон на постоянството в Промените.Така психиката на човека придобива устойчивост и той получава енергия, необходима за проява на присъщото му творческо начало. Той улавя, формира и провежда импулса в живота. Събиране и концентрация – това са действията, които очистват, обогатяват и подхранват човешката природа. Ентелехията на индивида отразява в себе си вечното; неговият живот е неотделим от Вечността и само в нея той придобива завършеност. Гьоте казва, че всички хора са безсмъртни, но в различна степен. Човек е безсмъртен дотолкова, доколкото му се отдава да постигне вечното значение на своя живот, да стане „прозрачен” за Вечното. Величието на безсмъртието надвишава всяко разстояние, но самото безсмъртие не изисква пространство, на него не му е тясно никъде.Затова в знака ДА ЧУ, „Обуздаваща сила на голямото”, е заключена голяма сила – в него има богатство, значение, величие, красота, в него има благо. Няма необходимост да избираме дребнаво. Тетивата може да се натяга дотогава, докато лъкът достигне до Небето, докато човек не вмести в себе си всичко. Възможно е, най-велика идея на Кун-дзъ да е учението му за „Обуздаваща сила на голямото”, което обединява в едно човешкото същество. Не е необходимо да се ампутират членове, за да се освободим от нещо вътре в себе си. Човек трябва да се приеме такъв, какъвто е, с всичко, което му е дадено от Небето, с което е дошъл на този свят. Ние можем да приемем своите добродетели с любов и да намерим в тях удоволствие. Можем да обикнем звяра в себе си (ако е допустимо да се използва тази дума), тъй като законът за въплъщение на формата трябва да бъде еднакво приложим към всички аспекти на човешката природа. Защото какво е това, собствено казано, звярът в човека? Какво означаваме като зло, принуда, чувственост, какво наричаме грях? Това е вътрешно препятствие, дисхармония. Във всеки случай тук са възможни две решения Можем да сме твърде слаби и да не сме способни да станем стопани в собствения си дом. Тогава звярът трябва да бъде изгонен – и тогава човек бяга в пустинята, отдалечава се от привичното си обкръжение, както е постъпил свети Антоний, за да се среща още по често със звяра в съня си. Не вярвам, въобще някога, на човек да му се е отдало да се избави от звяра в себе си. Може би психоанализата върши важно, полезно дело, показва ни зоопарка, който ние постоянно носим със себе си. Психоаналитикът ни въвежда в тази компания и ни казва: „Е, хайде, покажи как ще се оправиш с тези зверове.” Това е част от тебе. Ако се приготвиш да ги убиеш, бъди готов с всяко убийство да се разделиш с част от себе си. Мъдростта на Кун-дзъ е в това, че той сдържа, без да убива. Той в никакъв случай не призовава към анемията на аскетизма. Защото и най свирепият лъв може да бъде усмирен чрез глад, но, когато получи свобода, ще стане още по кръвожаден.

Гун Доу-дзъ попитал: „Всички сме хора, но защо едни са велики, а други са долни”? Мен-дзъ казал: „Следващия великото в себе си става велик човек; следващия дребнавото в себе си става долен човек”. Попитал: „Всички сме хора, защо едни следват великото, а други дребнавото?” Отговорил: „Органите на зрението и слуха не мислят и се въвеждат в заблуждение по отношение на същностите. Същността, докосвайки се до същност, я увлича със себе си. Органът сърце (душа) мисли и достига до същината; когато не мисли – не достига. Това ни е дадено от Небето. Ако се установиш в това велико, тогава не ще се заблудиш в малкото. Така се става велик човек.”

Мен-дзъ

Разумните просто приемат себе си такива, каквито са, отнасяйки се с мекост към собствения си див звяр. Но в следващата си крачка трябва да се покажат като истински господари. Силата на Кун-цзъ е в това, че той опитомява. Зверовете не се лишават от живот, но се държат под контрол. Успехът се състои в установяване на ред в самия себе си, в йерархизация на възвишеното и низкото, важното и маловажното. Всяко нещо, колкото и незначително да ни се струва в общия порядъка – най-долното, най-обикновеното – има право да бъде включено в общия ред. В него всяко нещо намира своето място. И грехът също. Грехът е ценен като източник на сила и ако правилно е избран кочияшът, то грехът добросъвестно „ще тегли товара”. Затова задачата е да се хармонизират вътрешните енергии, така че голямото да стане голямо, а малкото – малко. Недопустимо е в положението на владетел да се окаже малкото, а голямото да не може да се реализира, да остане долу. Всяко нещо трябва да отиде на своето място на Небето, заключено в Планината.Тогава идва изкуплението. Грехът се превръща в мощ. Човекът престава да бъде земна твар благодарение на присъщата му способност да застане по-горе от греха, да живее там, където властва Дао. В „Книгата на промените” Кун-дзъ казва как може да се постигне това. Според Мен-цзъ, великото и дребнавото са във всеки, но великият човек се отъждествява с великото в себе си, а долният – с дребнавото. Ако се ориентираме към доброто в себе си и съобразно с него формираме и сдържаме себе си, става възможно и усъвършенстването.И още една тайна: да се сдържаш със сила е невъзможно. Поне на четвърта и пета позиция на ДА ЧУ. Четвъртата черта, министър, символизира чувствения свят: петата, владетел – личностната сфера. Те и двете са слаби, но в съответствие със Закона, придобиват мощ; в тях е въплътен Законът, облечен в красота и непомрачен от строга необходимост. Законът предполага удоволствие, него с лекота го съблюдават, когато е привлекателен. В това е тайната на поведението, ли. Няма да се спирам върху това подробно, ще кажа само, че правилното поведение, нормите на който се приемат доброволно, това, от една страна е законът на красотата, радващ сърцето, а от друга – законът, който усмирява опасните аспекти както на Небето, така и на вътрешната природа на човека.Пред нас се открива следната възможност. „Съждения” ”, Туан, гласи: „Постоянството благоприятствува. Щастие е ако не се храниш у дома. Благоприятно е прекосяването на голяма вода.

Щастие е ако не се храниш у дома.” Означава да не се привързваш към „Аз”, възможността лесно да излезеш пред хората, да напуснеш лесно орбитата на своето незначително „Аз”, да се хвърлиш в битката на живота, където потенциалностите придобиват форма. Тук насъщни са не хлябът и водата, нито месото, плодовете и зеленчуците, а движението на духа, импулсът стремящ се към изява на „Съзидателният”, ЦИЕН. В него е храната, за това; за способността да приемеш импулс и оформиш хаоса, се говори в «Съждения», «Туан». Затова е благоприятно прекосяването на голяма вода. Благоприятно е измиването; душата трябва да премине през свещено пречистване преди да пристъпи в божествената обител на Небето. В ДА ЧУ човек получава възможност да надрасне своето дребно „Аз”, става част от света и придобива постоянство в изменението.

„Образът”, „Сян” потвърждава: „Небето е вътре в Планината: ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА ГОЛЯМОТО. Цзюн-цзи така се запознава с много предания от древността и с много деяния от миналото, за да подсили характера си.” – и тук ние намираме човека. Тук намира израз не традиционализма и не погрешно разбраният консерватизъм, но Законът, който винаги е бил и ще бъде. Законът, определящ съществуванието на тези, които са се заели с възпитанието на характера. Превръщането на долната и втората черта на знака ДА ЧУ „Обуздаваща сила на голямото”. води до знака ГЪН,52 „Запазване на покой”, Планината:

Промяната силно изменя конфигурацията на знака ДА ЧУ. Текстът към първата черта гласи: „Девет в началото, опасността е наблизо. Благоприятно е да спреш.”, към втората: Девятка втора: осите са измъкнати от колата.”

Ако това, което узнахме, остане неразбрано, тези два текста правят тягостно впечатление. И двата не обещават в настоящето и близкото бъдеще нищо добро, нищо приличащо на истинска работа, свободно творчество, безпрепятствено развитие. Текстът към началната черта предупреждава за опасност, по-добре е да спреш. В историята на човечеството нощта сменя деня, денят – нощта. В продължение на деня е важно да действаш, защото с настъпването на нощта действията стават невъзможни. В това няма някакъв патос, нощта, времето, когато не трябва да се действа, не е вечна, това не е ад, не е смърт, а просто време, когато животът отива под земята, когато се изплъзва от вниманието на съзнанието, когато затрудненията служат като сигнал за спиране, смяна на ритъма. Тялото подава сигнал за болка. Болката насочва вниманието към мястото, където се развива болестта, тя помага да се осъзнае необходимостта от спиране, за да могат да влязат в действие целителните сили на природата, времето, отдиха. Животът подава сигнал, за да ни предпази от опасност. С това няма смисъл да се спори, не защото така е написано в „Книгата на промените”, но защото самата наша реалност, времето, в което се движим, съдържа опасност. Затова говори и астрологията, а просто трезвият, непреднамерен поглед върху ситуацията показва, че опасността виси във въздуха. Глупаво би било да не го забелязваме. Въпреки че къде по-приятно и утешително би било просто да се отрича опасността и да се върви направо. Но това минава без последствие, само когато опасността е мимолетна. Ровът може да се преодолее, само ако е твърде тесен или се направи невъзможното възможно. Нека пребъдва човек, който не е загубил вътрешната си гъвкавост и може да пренебрегне опасността и с това да я преодолее. Той обладава божествен дар, които си заслужава да съхрани. Защото млад е само този, който не е загубил това съкровище. Останалите трябва да заложат на благоразумието и да запазят трезв възглед върху нещата. Особено в случая, когато опасността не е свързана с настоящия момент и следователно, може да бъде преодоляна със собствени сили, но се явява част от обективния свят. Тогава не си заслужава да се пилеят сили, по-добре е те да бъдат съхранени, защото опасността, станала част от ситуацията насила не може да бъде преодоляна. Който проявява излишна активност по време на нощта, който живее така, като че навън е ден, нищо не ще постигне. Той ще навреди на себе си и на другите. Оттук е и появилият се в текста към втората черта образ на колата. Колата би трябвало да пътува напред. Кола, колело – това са символи на Небето долу. Небето прилича на колело, върти се само по себе си и подбужда към движение ЦИЕН, „Съзидателният”, което е квинтесенция на Небето. Но сега трябва да се свалят колелата от осите – не от голяма радост, а в знак на самоотричане. Необходим е самоконтрол, да приемем времето на очакване, без съпротива да свалим колелата от осите. Това действие трябва да бъде доброволно. В текста към друг знак се казва, че колелата изпадат от колата. Но, за щастие, в този гуа това не ни грози. Дадена ни е възможност да се приспособим към новата ситуация. Въпреки че положението е сериозно, все пак движението се преустановява. Долният първичен знак гуа ЦИЕН, „Съзидателният” се превръща в ГЪН, „Покоящето се”. Сега ГЪН е и горе и долу, т.е, тайнственото знание на планината тук е удвоено. Затова текстът към знака ГЪН гласи: „ЗАПАЗВАНЕ НА ПОКОЙ, Гън, Държи гърба си спокоен, не усеща своето тяло. Влиза в двора а не забелязва хората си. Няма позор.” И Образ: „Удвоена планина, Гън. Мислите на цзюн-цзи не напущат положението.”

Покоят, пребиваването, винаги е ползотворно. Затова в Китай към планината се отнасят като към място на смъртта, но, също така и като към място, даващо начало на нов живот. В знака ГЪНсеверо-изток е точката, където се докосват смъртта и живота, денят и нощта. Възможно ли е, да стане така, че постоянството в Промените да се загуби на тази граница?

Тези две забележителни фигури се намират над входа на Маулбронския манастир. Издълбани върху камък над двете крила на вратата, те са сродни една на друга по типа изображение, но абсолютно различни по идея. Едната розетка изобразява пипало (на насекомо и пд.), въртеливо движение, което отива към безкрайността, а това, което е редом е разцъфтяла роза, в цъфтежа на която прозира контурът на божествения космически кръст. В кръста се съдържа огромна сила, но тя (розетката) е в покой – в покой е, без да тревожи окото и свободна от вътрешно напрежение. Не зная какъв смисъл са вложили маулбронските монаси в тези розетки над вратите на своя манастир. Може би са искали да намекнат за връщането от хаоса на живота към покоя на манастира, като пристанище на чиста медитация? Каквато и да е била причината, изразената мисъл е пълна с дълбоко значение. Ето животът, в пълната негова суета, която накрая намира покой, покой на концентрирана енергия. Тази перспектива, която се открива пред вътрешния поглед, когато човек излиза от дълго медитационно упражнение, забравяйки, че той притежава тяло. „Аз” тогава не пречи и човек започва да вижда по-дълбоките слоеве на своята личност, достигайки в това вътрешно преживяване нивото на безсъзнателност. И, „излизайки на двора, не виждаш своите хора”. Това е перспектива, в която получава форма това, което съществува обективно, подобно на видението на Орест, когато той в кратък пристъп на безумие погледнал нагоре и изведнъж видял страшни войни, намиращи се в пълно съгласие.Тези, които някога са се поразявали и убивали един друг, мирно вървели заедно, и неговата скръб утихнала за мига през който в изблик на безумие продължило видението на могъщата, вечно спокойна Неподвижност. (Есхил „Орест)

Всичко е за този момент; но за да се открие вътрешното зрение, преди това следва да се изолираш от външното и в покоя на „Пребиваващото” да издигнеш вътре в себе си Планината, ГЪН. Да спреш, но не да умреш, а да се задържиш на прехода от старото към новото. Независимо ще донесе ли новия ден трудности и сражения, ще донесе ли опасности или ще ни принуди да свалим колелетата от колата – не трябва да губим присъствие на духа. Напротив, трябва да се стремим да останем свободни от безпокойства, пораждани от опасностите и препятствията. Човек трябва отново и отново да преживява божествените моменти на вътрешното видение: те ни носят покой, в който се натрупва динамическо напрежение, и с това самото се обновява животът.

Сега ние сме между старото и новото. В периода на слънцестояние се освобождава енергия, необходима за усвояването на натрупаното по време на предишния цикъл. Нека се надяваме, че ще можем да насочим и използваме получения импулс в съответствие със закона за постоянство в изменениет

СМЪРТ И ОБНОВЛЕНИЕI.

Според китайските представи, всичко съществуващо във феноменалния свят е обусловено от двойка противоположности – светлина и тъмнина, позитивно и негативно, ЯН и ИН. В сферата на метафизичното основната двойка противоположности се проявяват като живот и смърт. И не случайно един от най-древните китайски документи определя щастието на човека като постигане на смърт, която увенчава живота – собствения му живот. А за най-голямото възможно нещастие – преждевременната смърт, смърт прекъсваща живота, вместо да го завърши.

В този мироглед тъмнината, съпровождаща светлината, не е просто отрицателната противоположност на живота; самото й присъствие, формата й, непосредствено определя мястото на светлото начало, живота. Не от някаква предпазливост, не от суеверие, древните мъдреци са се въздържали да нарекат човека щастлив докато той е жив. Очевидно е, че значението на живота до определена степен зависи от това, което се намира отвъд неговите предели – от тъмнината, насреща на която ние се движим.

Но размишлението на тази тема изисква мъжество; тези, които се страхуват от смъртта, нямат право да говорят за нея. Да възпиташ в себе си безстрашие, което да се превърне в привичка – да посрещаш бъдещето лице в лице, да бъдеш способен да го признаеш и приемеш, без да правиш опити да се измъкнеш чрез бягство.

Какво са мислели за смъртта в Китай? Преди всичко самият проблем бил поставян различно.

В съзнанието на европейците животът и смъртта представляват, сами по себе си, абсолютни антитези. Непресичащи се отрязъци от време с неравна продължителност. Животът е кратък, продължава седемдесет, осемдесет, може да стигне и до сто години и има начало във времето. Но въпреки, че е кратък, животът е изпълнен с най-дълбоко значение. От него зависи къде човекът ще посрешне Вечността, разбирана като безкрайно дълго време – на Небето или в ада. Вероятно тази концепция е дошла от персийската култура и е била възприета от християнството и е допълнена с някои понятия от платонизма. Съвременните европейци в голямата си част тази концепция не ги удовлетворява, но няма с какво да я заменят. Съгласни сме с едната половина на твърдението, с това, че човешкият живот е кратък, но втората половина предизвиква у нас силни съмнения.

На Изток, така или иначе, понятието реалност се възприема малко по-различно. Животът, който ни се струва така важен, като че тук губи малко от своя блясък. Не е толкова реален, колкото ни се струва на нас. Защото самата реалност на Изток в крайна сметка представлява само привидност, тя е това, което съществува между двата полюса на основната двойка противоположности. И ако, от една страна, животът не се явява крепост за реалността, то и светът на сенките, светът на смъртта, от друга страна, не се осмисля като нещо еднозначно отрицателно. Нощното време се включва в по-широкия контекст на живота и смъртта. Такова възприятие в еднаква степен отнася и живота и смъртта към света на привидностите, но светът на привидностите като битие стои по-високо от едното и другото взети по отделно.

На Изток се смята, че всичко, което има начало, също така ще има и край. Животът, който започва във времето, също така ще завърши във времето. И, обратно, това, което е достигнало края си, ще трябва да започне отново. Животът завършил във времето, ще се възобнови във времето. Във възглед за света, където главно свойство на измененията е цикличността, където денят и нощта са равностойни, животът и смъртта имат еднаква тежест. Идеята за цикличност е пряко следствие от общуването с природата. През есента опадат листата и сокът се отдръпва от клоните, но ние знаем, че след този край със сигурност идва ново начало. Слънцето и пролетта ще се върнат, дървесния сок отново ще потече в тъканите, като достига до най-крайните клончета и на мястото на опадалите листа ще се раззеленят нови.

Господстващите на Далечния Изток представи за живота и смъртта допускат няколко интерпретации за значимостта на човешкия живот. Да се обърнем като начало към концепцията на Кун-цзъ. Без съмнение Кун-цзъ обмислял този въпрос, но изказвал своите идеи с толяма предпазливост. На въпрос на свой ученик си за смъртта той казал: „ Като не познавам живота, откъде бих могъл да зная за смъртта?” Друг път, когато ученик го попитал, дали мъртвите имат съзнание, той казал: „Ако кажа, че мъртвите имат съзнание, може да възникне опасение, че почтителните синове и по сетнешните внуци ще започнат да пренебрегват своите живи родственици, заради мъртвите. Ако кажа, че мъртвите нямат съзнание, може да възникне опасение, че синовете, които не разбират добре своя дълг не ще се погрижат за достойно погребение на родителите си. Така че, почакай сам ти да умреш, тогава ще разбереш.” Което показва, че Кун-цзъ смятал за по-добре да се оставят обикновените хора в неведение. Не догмата и не кредото на вярата трябва да определя поведението, а изключително личните качества на човека. Нека човек да постъпва така, както му нарежда вътрешния глас. Затова той отказва да създава догми, предпочитайки да изведе морала и поведението извън сферата на влиянието на най-големи врагове на човечеството – страха и надеждата.

Но конфуцианството не винаги се отказва да се изказва за смъртта. Напротив, то рисува ясна картина за отношението на човека към живота и смъртта, и само невежеството извинява напълно превратното мнение за Кун-дзъ като рационалист, моралният кодекс на който – твърде приземен, почти буржоазен, – вече много векове господства над милиони китайци. Такава погрешна представа за Кун-дзъ се повтаря толкова често, че вече изглежда единствено възможна. Изопачаването идеите на Кун-дзъ вероятно е в резултат, че стават познати в Европа по време на върховата фаза на Просвещението, когато точно такава фигура би предизвикала дълбоко уважение. Времената се измениха, но образът на човека стабилно остана в историята.

Какви са, без предубеждения, представите за конфуцианството за смъртта? В първоначалния им вид те са изложени в така наречените „Крила” („И”), които се приписват на Кун-дзъ и неговата школа и са били включени в състава на „И Дзин” още преди новата ера. Светът на феномените се изгражда в текста на „Криле” на базата на полярностите, най общо като полярност на Небето и на Земята, светлината и тъмнината. Тези два принципа са описани така:

„Когато гледаш нагоре, съзерцаваш небесните фигури (вень); когато гледаш надолу, наблюдаваш структурата на Земята. Така разбираш причините за тъмното и светлото (ю-мин). Отиваш към началото, обръщаш се към края, по това научаваш урока за раждането и смъртта. Ци1 и семето, цзин, образуват същността; излитането на анимуса2, хунь, образува изменението, бянь. По това познаваш състоянието на духовете-бесове, гуй и духовете-божества, шень”. („Да чжуань” 4.2).

Съединяването на семето, цзин (по подобие на идея, образ) и силата, ци (подобно на субстанция, получаваща форма), дава начало на живата материя. Но това не е всичко. Съществува и съзнание, устремено нагоре (анимус, хунь), В който е заложен прообраз на човека.

Съединението на съзнанието, което предшества бъдещите образи или духовното, с природата (силата, ци) дава живот на душата. Резултатът на това съединение не е смес, а структура, построена на базата на напрежението между полюсите на противоположностите, което на свой ред поражда в създадената структура вихрово движение. Затова животът на душата преминава между тези два полюса – полюса на силата и полюса на съзнанието.Собственото движение на структурата привлича елементи извън, овлдява ги и ги формира по свой образ.

Главното свойство на живота е дуалността. Смята се, че с първия плач на детето тези два основни принципа, които са единни в утробата на майката, се разделят и до края на човешкия живот не могат да се намерят един друг. От този момент съзнанието придобива зрение и познание. Дълбоко се намира възприемащото, още по-дълбоко чувстващото. Максималната дълбочина е царството на силата, на органическото. Но до него съзнанието няма пряк достъп и затова няма възможност да превърне тази сила в послушен инструмент. Сферата на органическото, това е инструмент, с който духът, обладаващ по-малка или голяма сила, трябва да са бори. И така, ясно е, че съзнанието и силата са разделени. „Анимус (хунь), отлита, а анима (по), се спуска в дълбочината.”, т.е, в момента на смъртта принципите придобиват различни форми. Те съществуват през целия живот в измамно единство вътре в тялото, тъй като китайците отъждествяват личността (персоната, фактическото, маската) с тялото. Тялото е началото, което обединява силите, които се проявяват като душа на човека. Но в пределите на тялото функциите и действието на тези сили силно се различават. Само мъдрец може да ги приведе в хармония, като сам се постави в центъра на движението. Смъртта разрушава тялото и заедно с него и измамното единство на човешкото същество. В Шан шу3, Смъртта на владетеля се описва като едновременно „издигане и снишаване”. Принципите при съществуването на човешкото тяло са такива, че единият – по, анима, душа – се спуща, а другият – хунь, анимус, подобно на дух –се издига. След разделянето на принципите, всичко, което се спуща е обречено на разрушение. Затова анима се разпада заедно с тялото.Но разпадането не означава пълно унищожение. По същия начин европейците смятат, че в процеса на разложение телесното се подлага на реорганизация. Плътта не изчезва, а се поглъща от други органически съединения и влиза в състава на различни органически вещества. А китайците изхождат от това, че телесната душа, се натрупва от множество съставляващи, които не подлежат на пълно унищожение и, въпреки че отиват надолу заедно с веществата, които те някога са управлявали, и, въпреки че повече не представляват личност, така или иначе продължават да съществуват като стремеж или сила. Разсейването на материалните елементи води също до разсейване на елементите на психиката, които напуснали една същност веднага са готови да се възродят в друга. Този процес е непрекъснат. Мъртвите останки поддържат приемствеността на живота, новият живот наследява органическите и психическите елементи на стария. От такова възприятие естествено произтича и широко разпространената в Китай вяра в „душата на Земята”, която става част от съществуващия върху нея човек. Силата на Земята, изхождаща от нея и връщаща се в нея, оказва влияние върху развитието на човека. Местността може да се сравни с хранилище на живот  , което създава около себе си определена, лесно доловима атмосфера. Идеята, че мъртвите не се разрушават до край, но продължават да съществуват като дух на мястото за погребение, дотолкова е изпълнена емоционално, че даже представите на европейците за раса изглеждат бледи. Това е свързано с важността на наследяването за китайците. Всяко поколение е наследник на голямо множество от прадеди, които се намират в бащините им гробове. И от там убеждението, че всеки китаец трябва да бъде погребан в родината си. На мястото, където е роден, той трябва да се върне след смъртта си – не само като тяло, но и като психическа структура.Затова и тези китайци, които слабо помнят своето минало,които много отдавна живеят и работят зад граница, правят големи жертви за да спестят пари за последното си пътешествие – връщането на останките им в страната на техните предци. Затова и китайците са подхвърляни на чести и резки пристъпи на носталгия, когато се намират далече от родните си места, когато са разделени със земята на своите деди. С това е свързан и възторгът им, когато се върнат на родна земя. Случи ми се да видя поета Сюй Цзи-мо, когато той стъпи на китайска земя след около година пребиваване в Европа. Никога няма да забравя как той възкликна: „Тук тази земя, тук тези реки, тези дървета са моя плът и кръв, оттук съм дошъл, от тук е моят живот, аз отново съм у дома!” Така цикълът на живот, упадък и смърт се постигат не като теоретично понятие, а в непосредствено преживяване.

Освен вегитативна душа, по, управляваща плътта, има друга душа хунь, която аз наричам анимус. В никакъв случай не искам да кажа, че това е душа от по-висш порядък. Качествена оценка в този случай е неприложима. Анимус (хунь), е по-скоро интелектуалният и духовен аспект, по-точно духовно-възприемчивото начало на психиката. Духът, като такъв не е нещо, което човек получава готово, духовната сфера се създава в течение на целия живот. Възможно е животът да съществува, за да се случи това. Съгласно конфуцианската школа, хунь, духовната душа и след смъртта обладава някакво съзнание. Както тялото веднага не се разлага, но за известно време съхранява предишната си форма, така и психиката не се разпада напълно с настъпването на смъртта. Принципите се разделят едните остават с тялото, другите го напущат, но доколкото връзката между хунь и тялото не се прекратява напълно, тялото запазва способност към възприятие. Така че мъртвите слушат за какво говорят живите около тях. Затова в Китай е прието да не се говори нищо в стаята, където е положен покойника. За да се завърши разделянето на тялото и духа благополучно, държанието на опечалените към умрелия трябва да бъде като в присъствието на жив.

Като цяло, в традиционният китайски мироглед преобладава динамичното осмисляне на света. Като пример, веществото, „материята”, се възприема от китайците не като инертна маса, а като състояние на енергия.

Духът, въпреки че не се превръща в материална субстанция, се явява форма на съществувание. Съществува определено, духовно направление на развитие на съзнанието. В това качество основата, на което се покои духът, е твърде ненадеждна, – само ако в течение на живота той се концентрира дотолкова, че около него да се образува фино тяло – тяло на мислите и делата, тялото на духа може да служи като опора, когато дойде време да се разделим с материята, която не е повече в състояние да служи на това съзнание. Това психическо тяло по начало е много крехко и само най-големите мъдреци са могли да го използват след смъртта си.

Обикновените хора след смъртта си се нуждаят от помощта на живите. Така възниква култът към предците. Жертвоприношенията дават живот на психическите елементи на умрелите в почтителната памет на потомците. Всяка добра мисъл, изпратена на починалите, укрепва тяхното съществувание, не им позволява да се разнесат в нищо.4 Но и този живот след смъртта не може да продължава вечно. Той е подобен на постепенното разтваряне в здрача, до втора смърт, защото потомците помнят предците си само до тогава, докогато са част от живата традиция. Семействата от благороден произход принасят жертви по време на много по-голям брой поколения, отколкото простолюдието, които рядко държат в паметта си повече от четири или пет поколения.

С този комплекс идеи е свързано още едно устойчиво убеждение, а именно, че след живот в отвъдния свят, предците отново се раждат на този свят. Вероятно още в дълбока древност се е мислело, че във веригата на поколения, всяко поколение се повтаря през едно. Дядото, например, се преражда във внука. Но това не е механическо възпроизводство,внукът никога не повтаря точно дядо си, а само частично това-онова от поколението на дядото, неговия начин на живот оживяват във внука, но не и сходство на конкретни черти, а по-скоро като жизнена сила. Затова китайците вярват, че предците след някое време след смъртта се връщат. В света на отвъдното те сами по себе си представляват един вид хранилище на духа, от което тялото или душите на живите рано или късно ще извлекат импулс, стимул към живота.

Такива са общите представи за смъртта в конфуцианството. Но не всички хора са еднакво безсмъртни. Този, който е хармонизирал своята природа, който се е научил да я преобразява и претворява и превърне своето съществувание в източник на чиста сила (можем да я наречем магическа), той след смъртта си вече няма да се върне. Той става не гуй, а шень. Шень, това е същност, въплъщаваща активния божествен принцип – културния герой. Възрастта на културата е неговата възраст, защото неговия живот е част от породилата го култура. За Кунь-дзъ и сега говорят като за живеещ сред хората. И не само за Кунь-цзъ, но и изобщо за великите. Тези, които са причислени към културния пантеон, например за Юе Фей5, верен рицар, безстрашен и безупречен. Но само на най-великите се удава да установят неразрушима жизнена връзка с тялото на своята култура и с това самото да преведат съществуванието на дадената им индивидуалнаентелехия6 на друго равнище.

Ще направим още една крачка, за да разберем и даоския подход към проблема. За даосите човекът в своята основа не се отличава от другите живи същества. Човекът е една от тези форми на живот и то достатъчно неудачна, доколкото човешкото същество е надарено със съмнителен дар – съзнанието му е способно на всякакви безумства, но в същото време, и то като останалите животни живее и умира в съгласие с природата и своята съдба. За даосизма проблемът не е в съзнанието и неговото съхранение. Има вход и изход. Входът е раждането, изходът – смъртта. Ритъмът на влизането и излизането, ритъмът на живота се възпроизвежда постоянно. Лао-цзъ казва:

Същностите цъфтят в непресъхващо разнообразие.

Всички те се връщат към своите корени.

Коренът, който е едновременно и пораждащо семе и Вечност, е животът.

В 6-я чжан на „Дао Де цзинь” четем:

Духът на долината не умира,

Той се нарича Съкровено Женски,

Вратата на Съкровено Женското се нарича корен на Небето и на Земята

То се променя неузнаваемо, но съществува винаги,

Използва се непрекъснато, но не се изчерпва.

Лао-дзъ говори за водопад на живота, за водна стена, блестяща в слънчевата светлина. Водопадът никога не се състои от едни и същи капки но формата му е постоянна. Не защото капките са неподвижни, но защото условията които направляват движението на капките остават неизменни.Душата на човека е подобна на вода, падаща от Небето и издигаща се към Небето, а формата й я дава Дао. Такава е съдбата на човека.

От тази гледна точка, важността на живота и смъртта изглежда твърде преувеличена. Затова Чжуан-дзъ среща смъртта с леко сърце. Както и на много други даоси, за него не е трудно да се прости с живота. След смъртта на съзнанието личността изчезва, но на това даосът не придава първостепенна важност. Напротив, страданията по време на живота изглеждат по-големи нещастия. Разсейването на съзнанието след смъртта е подобно на развързване на въже, с което човека са обесили за краката. За да се освободим от съзнанието си, е необходимо да променим схващанията си за него. Докато се отъждествявам с тленното си тяло, ще страдам от всички страдания присъщи на плътта, затова ще бъда уверен, че смъртта е моят край, въпреки че се отделят само съставките, съставящи външното обкръжение на човека. Затова в даосизма проблемът за смъртта се поставя като разширение на „Аз-а” (егото) зад предели, които преминават в по-широки сфери – семейството, нацията, човечеството, целия свят. Който се движи заедно със Слънцето и Луната, този, който постигне състояние над ежедневните промени, ще живее вечно.

Въпреки че конфуцианството и даосизма изхождат от общи представи, в даосизма понятието за човека се определя от човешката специфика и се пренася в сферата на живота като цяло.

Будизмът прави следващата крачка, в нея животът се отъждествява със страданието. Едва ли има смисъл да излагаме тук концепцията на южния будизъм, добре позната в Европа. Искаме ми се да покажа как ритъмът на събитията се отразява в китайския будизъм от северната школа. Човек се ражда не толкова в плът, колкото в сплав на подвижни състояния на материята. Той е подобен на вихър, завъртял в себе си прах. Вихърът от прах изглежда, че съществува в пространството, но в действителност, той не е повече от състояние на атмосферното налягане, което предизвиква все нови и нови вихри. Вятърът се завихря в нов вихър, във въздуха се издигат още повече прашинки създавайки вид на трайно съществувание. Такъв е човек по време на живота си. Той представлява особено вихрово състояние, предизвикано от различни физически и психически причини. След раждането следва развитие, човекът се храни, развива се, съзрява, след това преминава през любов, болести, старост и смърт. Но този процес не завършва, доколкото все още съществуват причините на веднъж установен цикъл, той продължава отново и отново. Вихърът остава невидим там, където няма прах, но се появява в полезрението там, където е прашно – това е и преселението на душите. Поредица превъплъщения, макар, разбира се, тези прояви да сочат явлението, не неговата същност.

Според тибетската концепция, душите след смъртта преминават през три последователни стадия. Затова посмъртните маски се отличават с такова странно изражение на неземна красота, поне тези, които изобразяват мирна смърт, без агония или шок. Смъртта изглажда човешкото лице. За един миг светът на илюзорната видимост изчезва и човек попада в Небитието, което е по-висше от Нещо и Нищо. Ако душата е в състояние да спре този миг, тя достига Нирвана. Но огромното мнозинство не могат да се удържат от следващага крачка: нещо ги смъква надолу и съзнанието се потопява в състояние подобно на сън. Пъроначално го навестяват благи образи, божествени същности. Но тези божествени същности не притежават независимо съществувание, те не са повече от създания на сърцето, възприемани през този стадий като съществуващи сами по себе си. В степента, в която се разпада психиката, добрите божества се сменят от ужасни чудовища. Но да се поддаваш на страха е безсмислено. Това просто е обратната страна на тези същите сили, които се бяха въплътили и в добрите божества. Добрите божества са продукт на сърцето, лошите – продукт на мозъка. И едните и другите – са породени от една и съща личност, любовта, и страха по отношение на тях са еднакво неуместни. Очароващи или ужасяващи, тези образи по своята същност са само съблазни, които подмамват душата обратно във феноменалния свят. Междувременно разпадането на психиката прогресира. Човекът го догонва миналото му. Той жъне резултатите от своите постъпки приживе. Първоначално само на физически план. Това са ад и рай, като междинни стъпки. Само Християнството наказва с вечен ад, като по най-жесток начин предава своя основател. В разглежданата концепция и това психическо отражение на постъпките на човека, в края на краищата, се разсейва. Сумракът все повече се задълбочава, размивайки остатъкът от съзнание. Първоначално вихърът запазва сноята форма, но вече не получава подхранване: прозрачен вихър без прах това е абсолютно нещастна загубена душа. Като не намира път към спасение, душата се измъчва от жажда за съществувание. Човекът, телесното на когото е отвеяно слой подир слой, не може да се освободи от жаждата за живот. Той се стреми да възобнови съществуванието си, образите на желанията го теглят назад към света.

И дотатъчно е на земята да се зачене дете и долитат гладните души за да търсят път за ново рождение. Появата на света на човешко същество не може да мине без съединяване на мъжка и женска полюсна материя. Но сам по себе си този съюз не поражда ново човешко същество. Необходима е жадуваща за въплътяване човешка душа, дебнеща момента на съединение на полярните принципи. По тази причина се раждат и толкова много нежелани деца. Децата идват не в ответ на очакванията на родителите, а на вълната на желанията на нещастните души. В изораната нива на желанията душите се хвърлят в нов кръг на съществувание, не за спасение, а в гонитба на илюзиорни цели.

Европейската концепция за реинкарнация често изглежда твърде оптимистична, тя утвърждава неокончателност на смъртта, възможност за връщане в света. На Изток отношението към тази идея е съвсем друго. Преселението на душите представлява тежко бреме за човека от Изтока. Не животът като такъв и не щастието по времето, когато си жив, а смъртта се явява точка на равносметка. Ако вече си влязъл в света, не можеш да избегнеш смъртта. Човек се ражда за още една смърт, за да се срешне отново с чудовищен край. Никъде не можеш да се скриеш от него. Той ще се повтаря отново и отново, докато се освободиш от личното.

Освен това съществува и понятието Карма, същността на което е в това, че душата си подбира тяло, в съгласие със своята природа. Превъплъщение не означава автоматично повторение на миналото, тъй като тялото се събира от различни компоненти и форми, но импулсите си остават едни и същи, както и в предишния живот. Превъплъщавайки се душата се стреми да осъществи заложените в нея потенциали и избира най-подходящата за целта психика. Така че може да се случи, така че крадец, специализирал се на кражби на бижута да стане бижутер, а душата на жесток човек да се въплъти в лъв. Ние сме свикнали да смятаме, че основната идея на Кармата е наказание за извършеното, но учението за Кармата в крайна сметка е лишено от етически патос. Просто всяка склонност трябва да се усили. На нея и е тясно в рамките на индивидуалното съществувание. Тя продължава да се усилва докато стигне точка, където възниква Велико Възвръщане. Това е точка на освобождение, където илюзиите изчезват. Когато й дойде краят, душата придобива спокойствие и се потапя в Нирвана, която в този контекст не е чисто негативно понятие. Напротив, Нирвана позволява да се освободим от вечното блуждаене в света на двойствеността. Това състояние на единство, се постига с много труд – ако изобщо е постижимо – от тези, чието съществувание е „опънато” между полюсите на противоположностите.

II.

Животът като динамичен процес, периодически прекъсван от смъртта, без съмнение представлява научен интерес. Но проблемът има и друг аспект, в каква степен животът не е само процес, развиващ се във външния свят или наблюдаван през призмата на вътрешния психологически опит. В действителност възприемането на живота е неделимо от самия живот и определя нашите представи за смъртта, защото живее „Аз” и именно „Аз-а” го постига смъртта – или, иначе казано, края на „Моя” живот. Самосъзнанието нажежава страстите около живота и смъртта. Животът – това е силата на чистото самосъзнание, в него няма нищо, което да предполага прекратяване, защото любовта към живота е присъща на всяко живо същество. Силите водещи към смъртта са противоположни на живота. Очевиден и инстинктивен страх пред живота, който си остава живот само до неизбежната смърт. Покрай това, човешкото съзнание е така устроено, че вмества не само кръг психически явления, представляващи феноменът на живота, то също означава отражение във безтелесен план на това, което произтича в мозъка и, вероятно и в другите части на тялото. Затова съзнанието – това е точно „моето” съзнание, човек винаги осъзнава само себе си.

Какво е това”Аз”? Най-голямата загадка. Може да се сравни със светлинна точка, която пълзи напред по лъча на времето, която нито се увеличава, нито става по-малка. Не може да се обясни какво е това „Аз”, въпреки, че всеки лесно различава опитът, преживяното от „Аз” от всички други опити. „Аз” се свързва с комплекс от събития в живота и се отъждествява с тези събития. „Аз” е моето тяло, „Аз” е сума, хармония (всяка дума ще е на място) на събития, случили се с моето тяло. Затова любовта към живота не е анонимна сила, това винаги е моята любов към живота, което рязко и осезателно променя постановката на живота, защото и страхът от смъртта е мой, защото точно моята привързаност към живота създава проблем.

Необходимо е да се запази строгост и спокойствие. Работата не е в това, пред лицето на смъртта да ни споходят велики мисли, обхванат дълбоки чувства. Опитът показва, че от това няма голяма полза. Силните емоции изобщо нямат задължително отношение към действителността. Кой не е изпитвал силни емоции, които нямат никакво отношение към действителността? И, навярно, можеш да умреш с прекрасна смърт – издигайки се на крилата на екстаза от съзнанието към безсъзнателното – но и така нищо не се достига. Въпросите са прости: как да се отнасяме с живота и как – със смъртта? Преодолима ли е смъртта? И ако е да, какви пътища водят към това?

В опитите да им отговорим ние идваме до осъзнаването на положителните страни на съвременното отношение към живота и към тялото. Средновековието е считало Земята за долина на сълзите и затова е защитавало ескапизма (бягство от грубата действителност в света на мечтите, илюзиите и фантазиите). Този род самозаблуждения могат да процъфтяват само с причудливите фантазии за Небето и бъдещото възнесение от света на страданията. Сега ние сме убедени, че човек разполага само с един живот и нито секунда повече. В същност животът на тялото, обединяващ душата и тялото има дълбоко значение за всички истински религии. Тялото е „открито” много преди съвременния материализъм. В ранното християнство животът на тялото също е играл важна роля в посмъртната съдба на човека. И макар будизмът да вижда цел в освобождаването на човека от всичко, което се нарича живот (защото животът винаги е страдание), но и будизмът счита, че физическият живот е единственото оръжие в борбата. Изводът, до който стигат всички на Изток, независимо от вероизповеданията: необходимо е да се проявява грижа за тялото, да се цени и уважава неговия живот. Абсурдността на смъртта, нейната безсмисленост често водело в древността – и не само в древността, но вероятно винаги – към подтик да се отмени смъртта, към опит да се живее безкрайно дълго. Такива опити няма смисъл да бъдат опровергавани от позицията на логиката и те не представляват за нас особен интерес, даже и за това, че и в древността и сега, всички адепти на идеята за „абсурдност на смъртта” са се опровергавали, като са познали смъртта на собственото си тяло. И все пак има нещо в тези опити, което не ни позволява да ги изхвърлим от сметката Ние сме твърде неразвити, не умеем да съхраним съзнание в смъртта. Ние още не сме се научили да умираме, затова умираме както дойде, а не както би трябвало. Затова, докато не се научим на изкуството да умираме, има смисъл да се запасим с време за достигане на последния стадий на жизнения цикъл. Защото какво, правилно и необходимо би могло да дойде от преждевременната смърт?

Опитите да се продължи живота са се предприемали в рамките на най-различни философски доктрини – в будизма, даосизма и даже в сунското7 неоконфуцианство. При това се е имало предвид продължителност на живота значително превишаваща 70 – 80 години. Усилията по достигане на дълголетие са се започвали със самонаблюдение, да се види отвътре процеса на живота, благодарение на благоприятни или неблагоприятни фактори. Първостепенно значение се приписвало на Кръвта на живота или жизнената сила на кръвта. Отново и отново са подчертавали важността на Водата на душата, казвали, че за продължение на живота Огънят на духа трябва да проникне в тази Вода. „Водата и Огънят не се борят един с друг”, – се казва за тази тайна в древното магическо изречение от „Книгата на промените” В крайна сметка пред нас е тайната на кръщението: кръщение с вода и кръщение със Светия Дух. И така мистическите религии на Изтока се доближават в това, че за да се продължи живота, трябва да се оздрави кръвта. В здравата кръв няма отлагания и застойни явления. Необходимо е да се прочистят всички стеснения, за да се осигури на циркулацията на кръвта непрекъснатост и безпрепятственост, така че преминаването на течността на живота да не се задържа във времето. В тази концепция кръвта не е просто смес от химически вещества, тя съдържа елемент на душата. „Кръвта е особена течност”. Когато човек губи кръв, с нея си отива и душата, животът. Не само външната загуба на кръв се има предвид, но и вътрешния преразход на веществото на живота. От друга страна, точно тази особена течност, кръвта, ако циркулацията е безпрепятствена, става сила действена и действаща. За човека кръвта е субстрат на душата, субстрат на живота в тялото.

За достигане на дълголетие се предлагат различни медитационни практики, цел на които е очистване, освещаване и обновление на кръвта. Писменото изложение на тези практики, представляващи не малък интерес в света на новите научни изследвания, ни напомнят за алхимическите рецепти. Това са методи за добиване на Бисерът на живота, Златният бисер, Бисерът на мъдростта – елексирът на живота. Въпреки че китайските алхимици, действително, са приготвяли от време на време ефективни лекарствени препарати, които намирали място в медицинската практика, едва ли има смисъл да причисляваме тези практики към химията. Китайската алхимия е преди всичко психическа техника, помагаща да се активират определени психически центрове, които не се задействат в ежедневието. Имено тяхното бездействие довежда до това, че животът се прекратява. Затова е необходимо да се съсредоточи вниманието върху тях и да се заставят те да се задействат. Какво означава да се съсредоточи вниманието?

Това е основата на всички практики. Ние знаем, че вниманието се подчиянава на волята. Т. е, човек сам решава, върху какво да задържи вниманието си. Но знаем също, че такъв акт на волята изисква огромно напрежение, и едва ли е възможно повече от най-кратко насочване на вниманието върху желания предмет. Удържането на вниманието почти не е подвластно на волята. Възможно е, разбира се, да съсредоточим вниманието си насилствено, но това е безполезно и затова безсмислено. Съсредоточаването на вниманието трябва да бъде съзнателно. Ненасоченото внимание към нещо не се заслужава и за нищо не става. Само насоченото, съсредоточено внимание е реална творческа сила в психически план. С насочването му към жизннените центрове, върху системата за подържане на циркулацията на кръвта, човек активира спящите до това време центрове и освобождава процес на обновление на живота.

За работа с вниманието се използва магическата сила на образа. Волята не е способна да удържа вниманието, но образът може да прикове вниманието върху себе си. Образите могат да бъдат най-различни по своята природа: събирателни, въображаеми визуални или при определени условия, звукови. Образ може да стане, например, словесен ред, възприеман не на слух, а по външния вид. Главното е да задържа вниманието върху себе си, затова образът трябва да притежава притегателна сила. В това е магията на медитацията. Затова всеки медитиращ се опитва да създаде свои работни образи, отговарящи на неговата природа и психика. Освен това, медитационните образи трябва да се вписват в някаква обща схема, да водят вниманието в определено направление. Повечето образи са универсални, най-вече в пределите на една култура и могат да се използват от почти всички. Тези образи са притегателни за съзнанието, затова вниманието се съсредоточава върху тях и чрез тяхната структура – върху жизнените центрове на тялото. Затова вниманието, когато е насочено върху тези образи, въздейства непосредствено върху физическото тяло, стимулирайки циркулацията на кръвта. Застоялата кръв получава импулс към обновление и необходимата за регенерацията енергия. В основата на тази практика също стоят дихателни упражнения, но тук няма да се спираме на техническата страна на нещата. Същността е в самоанализ, не в рефлексиите по отношение на себе си, а в самоанализ, изграден върху търпеливо изчакване на резултата. Правилната циркулация на кръвта създава и подържа финната структура на тялото, тя формира енергетични центрове, подобни на физиологични органи, но това става постепенно, внушението на образите не се превръща бързо в реален процес на обновление на кръвта.

Освен това, на определени стадии на дневния или нощния цикъл в природата се пробуждат различни сили. Те се изсипват върху света като вълни с различна интензивност. Мен-дзъ казва, че носещите обновление енергии са особено активни в предутрините часове, когато сънят е спокоен и дълбок, доколкото тогава не се отъждествяваме със собствената си личност и сме способни да възприемем космическите сили. Това състояние може да се постигне, чрез специални упражнения можем да се научим да възприемаме сили от космоса, носещи живот. Нощта измива утайките от деня, тя ни дарява с почивка, след което можем да посрещнем новия ден. Този естествен процес, се използва в практиката за освобождаване от чувството за отъждествяване. Човек трябва да се научи да влиза в потока на времето съзнателно, а не да остава на брега и да съзерцава миналото и бъдещето. За да не бъде завладяна душата му от страх и надежда. Животът на душата трябва да преминава в настоящето – „тук и сега”. Нека да изчезне това, което трябва да изчезне, нека да дойде това, което трябва да дойде. Сърцето трябва да бъде като огледало, почистено от прах, то трябва да отразява нещата, тяхното идване и напущане – посредством правилни реакции, които не се нуждаят от жалки имитации. Усилието се насочва не към това, да се подтисне психическия опит, а да се подготви правилната реакция и по такъв начин да се отклонят вредните влияния.

Мен-дзъ разглежда душевния покой, свързан с жизнените сили в различен контекст. Всичко зависи от човека. Според Мен-дзъ, покоят на душата е възможен и на ниско равнище, като във всички случаи предотвратява страданието, предизвикано от натрупания неприятен психически опит. На психиката й е необходимо постоянно да се привежда в равновесие. Всяко напрежение, неуравновесеност се трансформира в подтискане, което в безсъзнателен план се проявява като затъкване, непроходимост, и, в резултат, човек се оказва изолиран от енергетическите източници на природата, неговият дух се лишава от сили, които му помагат да диша свободно, нещо, което води до постоянно обновление.

Такава е в общи черти китайската концепция за продължаване на живота. Важна част в нея представляват правилата регулиращи тренировката на тялото. В тях би могло да се види еквивалент на съвременния спорт, без да бъде отношението към заниманието с тялото по принцип същото. Китайците никога не са се стремили да поставят рекорди. Заниманията с физически упражнения с тази цел би се сторило на китайците напразно губене на време, защото рекордът – това е чисто външна цел – който се определя не по отношение на самото тяло, а по мнения на околните, което води до диспропорция в разходването на физическа и психическа енергия. Физическите упражнения широко се практикуват в Китай, но акцента не се поставя върху кой, а върху как. Висшата цел е хармонията, а тя не се измерва с линийка или кантар. В изкуството на стрелба с лък е достатъчно стрелата да попадне в центъра на мишената, не е необходимо да прониже кожения диск и върха й да излезе от другата страна. Защото Кунь-цзъ е казал, че важно е стрелата да се порази целта, а не да я пробие. Също и физическите упражнения имат за задача да хармонизират жизнените функции на организма, но имат значение само като съставна част на усилията по продължение на живота и са насочени към самия практикуващ. Целта е да се предотврати преждевременната смърт, да не умрем по-рано от отпуснатия ни срок. Защото, така или иначе, неизбежно ще ни се случи да умрем.

На живота, според представите на китайците, е сложен предел от природата. Така нареченото „небесно дълголетие” е напълно постижимо, докато животът тече безпрепятствено. И така, винаги животът има начало и край. Не бива да се казва, че животът като продължителност е твърдо определен, но неговата пълноценност, постоянство, ритъм са зададени от самото начало, така както, да кажем, кривината на дъгата може да бъде зададена с три точки. Затова физическият живот представлява от само себе си непрекъснато единство, а смъртта не е случайност, а естествен предел, обусловен от ритъма и запасите от енергия на дадения живот. Това не нито нещо добро, нито нещо лошо. Това не е нещо повече от факт, като тримерното пространство, в който прекарваме дадения ни живот. Може да изпитвате недоволство от своя ръст или тегло, но вие се примирявате с действителните или въображаеми неудобства, свързани с това, без да ги превръщате в проблем. Така и продължителността на физическия живот сама по себе си не представлява проблем.Проблемът се появява, когато човек започва да желае вечно съществувание. На тялото му се полага край, което само по себе си не означава страдание. Тялото умира, когато му е време да умре. Но с него е свързано съзнание, способно да си представи смъртта, преди тя да е настъпила. И от незапомнени времена този образ на смъртта витае над хората, превръщайки се по своята същност в една от движещите сили на историята. Поразително е колко много е било създадено под знака на смъртта. Хората строили пирамиди, разпространявали религиозни и политически системи. Подклаждали са войни, водили са битки, унищожавали са милиони свои събратя. Идеята за смъртта и отвращението от преходността на съществуванието са причината за изграждане на египетските пирамиди и подобни на тях грандиозни съоръжения.

Но, какво да се прави? Една от китайските традиции предлага да се избавим от психиката изобщо. Чжуан-дзъ се отдръпва настрани и наблюдава потока от явления от там. Неговото „Аз” повече не е ограничено от тялото, то включва всичко.

Но този, който страда, това не ще го убеди. Ако искаме да се справим с излишните емоции, и също така да обезпечим своята безопасност, трябва да отделим „Аз-а” от тялото. В това се свеждат всички религии. Аз искам да живея, но в желанието си да съхраня живота, неизбежно ще го загубя. Привързаността към живота води до това, че животът завършва заедно с раздялата със собственото „Аз”. Затова в китайската традиция се поставя задача да се създаде вътре в сегашното тяло ново. Тази идея за възраждане е съзвучна на широко разпространената в езотерическите течения на християнството от първите векове на нашата ера, но напълно забравена в съвременната протестантска църква, идея. Възраждането не е било празна формула в ранното християнство. Напрягайки всички свои сили, апостол Павел мислел за нещо съвършено конкретно, когато е желал, тялото му да бъде покрито и да не го откриват; той не е фантазирал за ново тяло от плът и кръв подобно на мантия около себе си. В Китай най-различни хора са се опитвали да създадат ново тяло за своето „Аз”. Но тази задача е трудна и е необходимо да се посветиш на медитация. Защото новото тяло не е грубо материално, а енергитическо. Концентрацията на вниманието, медитацията е предназначена да събере енергия, за да обкръжи енетелехията, подобно на семе, което съществува в потенция. Този процес, по своята същност, не се отличава от формирането на семе в материалния свят. Защото, нали семето, желъда е ентелехията на дървото? Даже концентрирана до степен на невидимост, тя не губи материалната си природа, доколкото в нея винаги съществува потенциал на въплъщение. Концентрацията е потенциално напрежение. Семето пада в земята и в процеса на неговото разложение възниква нещо ново. Така в точката на пределна концентрация става освобождаване на енергия, което става възможно благодарение на гниенето на веществото, обкръжаващо семето. Именно върху това са изградени китайските психически практики. По време на медитация на психически план се създава семе, което е обвито с психическа енергия. По такъв начин се формира латентна сила, която постепенно достига предела, където се освобождава от властта на преходното време.

Тази идея се повтаря в най-различни варианти. Да кажем, мъдрец, потопен в дълбока медитация, „израства” дете в сърцето си. Детето получава необходимото и накрая се издига и напуска тялото през черепно отверстие. Този пример не описва нещо друго, а процес на смърт приживе. Ако го обясним на съвременен език, тук се има предвид способността да се отрази живота във вторично по отношение на него време, като го видим изцяло пред себе си. Докато човек поддържа връзката на висшите енергии с материалното съществувание, той и неговото съзнание могат да се отделят от този живот, не просто като се отдръпнат, но като го обгърнат със съзерцанието на медитиращия. Интензивността, дълбочината на медитацията е възможно да бъде увеличена. Защото ние не живеем в единствено време, нашият живот е вложен в „луковицата” на много временни обвивки. Така аз осъзнавам, че виждам този стол, но ако отдръпна субекта на възприятието – себе си – на един слой назад, аз мога да си представя този наблюдаващ субект като обект, т.е, аз наблюдавам себе си, като обект виждащ стол. Това може да се продължи до безкрайност. Доколко далече ще отиде този процес, зависи изключително от психическата сила на човека, от неговата способност да се концентрира. Някой китайски практики си поставят за цел да обединят способността на субекта за концентрация с осъзнаването на възприятието в монадата Его. За медитиращия това означава създаване в себе си „Аз” стоящо над времето. След което той създава пет еманации, които трябва да освободят пет човешки отражения. Като изображение това изглежда причудливо, но само по себе си означава серия от актове на отделяне на „Аз” от материалното тяло, с което „Аз” в началото съставлява неразривно единство.

Съзерцанието изисква последователност и дисциплина, но това не е интелектуална дейност, както е прието да се мисли на Запад. За нас мисълта и съществуванието са две непримирими противоположности, докато в китайската традиция съзерцанието подразбира концентрация на такава сила, че тя става действена в света на съществуванието. Йероглифът мислене се състои от елементите „поле” и „сърце”, това е „сърце-съзнание” под „поле”, т.е, поле на дейност на съзнанието. Йероглифът „мисъл” – това са звуците, които се раждат в съзнанието, звуковите образи, които възникват в съзнателно обработеното поле. Разбира се, понятията и образите са само слаби опити да се посочи значението (Философските понятия на нашата култура също се изграждат върху метафори и са точно толкова неточни.).

Но сега става дума за практическа задача – придобиване независимост от живота по време на живота, което става възможно след като човек създаде нещо подобно на семе – това, което Гьоте нарича ентелехия. Това е сила, характеризираща се с определен ритъм и направление на своята проява, която е, битие, затворено в себе си. В този смисъл ентелехията е подобна на световна система в миниатюр. Всички философски традиции на Китай – конфуцианство, будизъм, даосизъм – си приличат по това, че в хода на живота си човек е призован да следва основни психически и физически наклонности, наследени от него в качеството на главно „имущество”, да ги обедини в хармонично цяло около център, който определя формата.

Този, на когото това се отдаде, обладава огромна сила. Но ще се получи ли това или не – е голям въпрос. Повече от вероятно е да не се задържат многочислените същности вътре в човешката душа. Те могат да се измъкнат и да бродят сами по себе си в света на сънищата. И тогава ние се срещаме с призраци на умрели или с духове с нечовешка природа. Истина е, че в Китай срещи с подобни създания не е толкова въпрос на вяра, колкото предмет на развлечение, тема на безброй фантастични разкази.

Но подобни произшествия в действителността не са така чести. Но целта е посредством постоянна практика да се постигне цялостност на душата. Предполага се, че получената по този начинентелехия подразбира състояние на по-високо ниво, но така или иначе много далече от съвършенството. Това състояние позволява да се вижда миналото и бъдещото. То е интуитивно и затова стои над интелекта, но, въпреки че това изглежда твърде странно, висшето интуитивно начало трябва да възпитава и формира от съзнанието, което се намира в подчинено отношение. Това означава, че Божественото в човека (ако използваме този израз) за своята проява и развитие се нуждае от ръководство от страна на човешкия елемент, съзнанието. Китайците се отнасят към това много сериозно. В това, което неволно се изтръгва от съзнанието, в Европа често виждат знака на гения. В Китай това се смята напразно губене на сили, „изтръгваме” вечен живот, който се разсейва отново, доколкото той не е концентриран в себе си.

Затова е важно да преживееш състояние на смърт приживе. Това е възможно по време на сън. Според Чжуан-цзъ, духът броди по време на сън, а душата се преселва в черния дроб. Така че в съня душата от съзнанието се премества във вегитативната област. Въобще, състоянието на дълбок сън, при абсолютно отсъствие на съзнание напомня смърт. Затова е важно да се учиш на живот след смъртта с помощта на сънищата. Мъдрецът не вижда сънища, той не е подхвърлен на влиянието на зрителни и звукови образи, безредно роящи се в съзнанието. Подобно на чиста вода, отдавна неотразяваща нищо и прозрачна до самото си дъно, неговият сън е чист и прозрачен.

Освен физическия и психическия „Аз” има и трети, висш „Аз”, духовен. Развитието на психическия „Аз” е възможно само благодарение на духовния „Аз”, който, в отличие от индивидуалната съставляваща на психиката, е универсален, непривързан нито към тялото, нито към психиката – великият „Аз” на човечеството, световния „Аз”. Когато психическата ентелехиязапочне да вибрира в ритъма на световния „Аз”, индивидуалният опит се пренася в сферата на универсалното и в неговия всепоглъщаш покой става възможно да се преживее без страх състоянието след смъртта.

Собствено казано, задачата на живота е приготовлението за смъртта. И то не в смисъл натрупване на добри дела като пропуск за Небето. Приготовлението се състои в създаване на състояние на безкрайност и вечност, отделено от конкретното съществувание, където да пренесеш своето „Аз”. В известен смисъл това е излизане от света. Разбира се има граница, при преминаването на която, „Аз” неизбежно се отделя. Това също е умиране, но умиране, вписано в цикъл на нова проява, което не допуска окончателна смърт, – умиране, подобно на раждане. Раждането най-общо е най-великата революция. Небето и Земята си сменят местата заради човешкото същество. Смъртта приживе е духовно възвръщане. Небето и Земята отново сменят местата си. Това, което е било отгоре, сега се намира долу, а това, което е било долу се премества горе, като дава при това живот на нова, вечна форма на съществувание. Човекът, преминал този предел, не се страхува повече от смъртта. Той вижда в нея сън, нормален физиологически процес, който напълно се поддава на регулиране, ако се отнесем към него спокойно, без излишна сериозност. Отношението към живота на човек преживял второ раждане, също се изменя по решителен начин. Той е сериозен пред лицето на Вечността, а потокът на временното не го безпокои. При даосите това отношение се изразява в ирония и осмиване делата на смъртните.

Този опит води конфуцианският мъдрец към отдръпване в себе си, което му позволява да се спусне от висотата на постигнатото (в духовен план) и да изпълнява всичко, което се очаква от заеманото от него положение в обществото. Той приема социалните обязаности не от присъщата му добродетелност и не защото желае почести, но просто защото това съответства на неговата природа. Положението му на обществената стълбица вече няма за него значение, затова и няма потребност да търси друг свят. Той вече е там, въпреки че живее сред хората, и това „превисше”, не е отделено от нашия свят, нито като пространство, нито като време. Това е Дао, от което е проникнато всичко съществуващо и ставащо. Сериозността и святостта – ето какво премахва ужаса от смъртта и превръща живота във Вечност.

1 Ци – енергията, диханието.

2 Вилхелм използва термините на Карл Юнг „анимус” и „анима” за означавате на душата на човека, хунь и по. Хунь – това е янската част, силата на която е в това, че нейната съшност е духът, шень, и затова тя се обединява с благотворните духове. По е инската част, която може да се превърне в озлобено привидение (бяс), гуй, ако погребалният обряд не е бил изпълнен според ритуала. Душата по остава в гроба, а душата хунь отлита в небесните селения.

3Шан шу” (също Шу цзинь”, Канон на документите”) е един от най-древните и почитани в традиционен Китай трактат, влизащ в конфуцианския канон „Шисань цзин”, „Тринадесет канона”. Включва предания, записки за исторически събития, поучения и т.п.

4Това напомня идеята на Густав Фехнер. Неговата идея за безсмърние е н това, че след смъртта на тялото мислите на другите хора, спомените за починалия образуват безсмъртно тяло, което продължава да живее в тяло от друг порядък

5Юе Фей (1103-1141) – военачалник, който се опитал да спаси Империята от нашествие от север. Претърпял поражение и бил убит в резултат на дворцови интриги

6 ентелехия – особена метафизическа жизнена сила, действена мощ, която не е сляпа, подобно на природните сили, а действува целесъобразно.

7Династия Сунь (960-1279). Неоконфуцианството, в отличие от първоначалното конфуцианство, основано преди всичко върху текстовете на Кунь-цзъ, Мень-цзъ (IV-III в до н.е.) и техните най-близки ученици, а не на древните канони. Неоконфуцианството било „ши сюе”, „реално учение”, неговите адепти са се стремили да осъществят Дао сред хората. Те се интересували от космология, нумерология и нещо, което може да се нарече моделираща психология, ориентирана на типа личност на съвършения човек превод
Shi-jian     Материалите са от на сайта ;www.iztoknazapad.com . 

 




Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2017 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.